Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
— Тези ваксини са единствената надежда за живот на индианците. Трябва да ги пазим като съкровище — каза.
— С Алекс бяхме започнали да наблюдаваме Каракауе; смятаме, че той е развалил радиото, но баща ми казва, че без доказателства не можем да го обвиним — каза Надя.
— Нека не занимаваме баща ти с тези подозрения, Надя, той и без това си има достатъчно грижи. Ние тримата можем да обезвредим Каракауе. Не го изпускайте от очи, деца — помоли ги Омайра Торес и те обещаха да я послушат.
Денят мина без премеждия. Сесар Сантос продължаваше упорито да се опитва да накара радиопредавателя да заработи, но без резултат. Тимоти Брус притежаваше едно радио, което им беше послужило да слушат новините от Манаос през първата част от пътуването, обаче радиовълните не стигаха толкова далеч. Отегчаваха се, защото след като хванаха няколко птици и две риби, нямаше какво друго да правят през останалата част на деня; безполезно беше да ловуват или да ловят повече риба, защото мравки нападаха месото или то се разваляше за няколко часа. Най-накрая Алекс можа да проумее манталитета на индианците, които не трупаха нищо. Редуваха се да поддържат димящ огъня, за да ги забележат в случай, че дойдеха да ги търсят, макар че според Сесар Сантос все още беше прекалено рано за това. Тимоти Брус извади захабено тесте карти и играха на покер, на блекджек и на джин-руми, докато не започна да се здрачава. Не усетиха повече всепроникващата миризма на Звяра.
Надя, Кейт Колд и лекарката отидоха на реката, за да се измият и да направят тоалета си; бяха се уговорили никой да не излиза сам извън лагера. За най-интимните си потребности трите жени отиваха заедно; за останалото всички се редуваха по двойки. Сесар Сантос гледаше да се падне винаги с Омайра Торес, което не беше никак приятно на Тимоти Брус, защото англичанинът също бе привлечен от лекарката. По време на пътуването я снимаше, докато тя отказа повече да му позира; освен това Кейт Колд го бе предупредила да запази филма за Звяра и индианците. Писателката и Каракауе бяха единствените, които не изглеждаха особено впечатлени от младата жена. Кейт измърмори, че вече била много стара, за да се вторачва в едно красиво лице — коментар, който прозвуча на Алекс като израз на ревност, недостойна за толкова интелигентен човек като баба му. Професор Льоблан, който не можеше да се състезава по представителност със Сесар Сантос или по младост с Тимоти Брус, се стараеше да впечатли жената с тежестта на своята известност и не изпускаше случай да й чете на висок глас пасажи от книгата си, където разказваше в детайли за зловещите опасности, които е трябвало да преодолява сред индианците. На нея й бе трудно да си представи плашливия Льоблан само по набедрена препаска, побеждаващ в ръкопашен бой индианци и зверове, ловуващ със стрели и оцеляващ без ничия помощ сред всякакъв вид природни бедствия, както разказваше. Във всеки случай, съперничеството между мъжете от групата за вниманието на Омайра Торес беше създало известно напрежение, което се увеличаваше колкото повече часове минаваха в тревожно очакване на хеликоптерите.
Алекс погледна глезена си: все още го болеше и беше малко подут, но твърдата червена черешка, където го убоде мравката, се беше смалила; компресите с топла вода бяха дали добри резултати. За да се разведри, взе флейтата и започна да свири любимия концерт на майка си, нежна и романтична музика от един европейски композитор, умрял преди повече от век, която обаче отекваше в съзвучие със заобикалящата ги джунгла. Дядо му Джоузеф Колд беше прав: музиката е универсален език. При първите звуци дойде с подскоци Бороба и седна в краката му със сериозността на критик, а малко след това се върна и Надя с лекарката и Кейт Колд. Момичето изчака останалите да се заловят със заниманията си в подготовка на лагера за нощта и скришом даде знак на Алекс да я последва.
— Отново са тук, Ягуар — прошепна на ухото му.
— Индианците…?
— Да, хората от мъглата. Мисля, че идват заради музиката. Недей да вдигаш шум и ме последвай.
Навлязоха няколко метра в гъсталака и по същия начин, както бяха сторили преди, зачакаха притихнали. Колкото и да напрягаше зрението си, не виждаше никого между дърветата: индианците сякаш се разтваряха около него. Изведнъж усети силни длани, които го хванаха за ръцете, и като се обърна, видя, че Надя и той са заобиколени. Индианците не бяха се спрели на известно разстояние като предишния път; сега Алекс можеше да усети сладникавата миризма на техните тела. Отново забеляза, че са ниски на ръст и слаби, но този път се увери, че бяха също и много силни и че в поведението им има нещо жестоко. Нямаше ли право Льоблан, когато твърдеше, че били сурови и жестоки?