Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
Пред зейналия вход имаше павирана площадка. Той я прекоси и застана под свода. Йоланда беше до него. Дойдоха и другите двама. Застанаха на входа, обърнати назад към пътя, по който бяха дошли. Кипарисите се огъваха и плющяха под напора на вятъра. Изведнъж рукна дъжд — плътни водни завеси се спускаха на вълни през дърветата и заливаха всичко.
За миг в проблясъка на една светкавица Харкорт видя грамадата над тях да се олюлява под напора на бурята като чудовищна змия, изправила се на опашката си, но не в такт с бурята, а с някаква собствена музика.
— Видяхте ли? — изкрещя той, за да могат другите да го чуят през воя на вятъра и тътена на гръмотевиците.
— Нищо не видях — изкрещя абатът. — Но ако стоим тук, ще се измокрим.
Прекрачиха прага и видяха отляво лъч светлина. Озадачен, Харкорт запристъпва предпазливо напред. Лъчът ставаше все по-широк, но дори и в тъмното светлината беше слаба. Не бе нито от свещ, нито от огън. Беше бледозеленикава, подобна на меката фосфоресцираща светлина на гнил пън или дънер. Харкорт разбра, че не идва директно от сградата, а някак отстрани.
Той се спря и се вгледа, опитвайки се безуспешно да разбере какво има напред. Различи някакви фигури, но бяха толкова неясни, че не можеше да каже какво представляват. Другите се бяха скупчили зад него, но никой не пророни нито дума. Най-после абатът пристъпи тежко напред, застана до рамото му и попита:
— Какво е това, Чарлз?
Бурята беше останала зад тях и макар грохотът на гръмотевиците все още да се чуваше, не беше толкова силен, че да заглушава гласовете им.
— Не знам — отвърна Харкорт. — Ще отида да видя.
Той измъкна меча си от ножницата, вдигна го пред себе си и тръгна напред към светлината. Абатът го последва.
— Необичайно странно е — промърмори абатът.
Харкорт не му отговори. Беше съгласен с него.
Стигнаха до края на извития вход и пред очите им се разкри огромно пространство — толкова голямо, че не се виждаше край. Беше прекалено голямо, за да е стая или зала. Приличаше на свят. Беше прашно и въпреки разхвърляните мебели или онова, което приличаше на мебели, се чувстваше някаква празнота. Имаше и нещо, което приличаше на олтар. Олтар, но не като онзи в църквата на абатството отвъд реката. „Защо си помислих, че е олтар?“ — запита се Харкорт.
Очарован, но и изплашен, дори обзет от ужас пред неизвестното, той влезе и спря. Обърна се към другите и изведнъж видя, че няма врага. Бяха влезли през врата, но сега тя беше изчезнала. Там, където беше вратата, се издигаха натрупани един върху друг каменни блокове. Бяха покрити с преплетени йероглифи като онези, които бе видял при проблясъка на светкавицата на входа.
Ужасът отново го притисна в ледените си обятия. „Глупаво е да се плаша — каза си той. — Тук няма никой.“ Стаята, ако това беше стая, а не свят, беше празна. Беше стара и потънала в прах. Той погледна йероглифите по-внимателно, опитвайки се да разбере какво представляват — не какво означават или какво казват, а просто каква форма имат, но това само засили ужаса му, защото, ако представляваха нещо, той никога нито го бе знаел, нито го бе виждал. По тялото му полазиха мравки. Чу някакъв шум и се обърна с вдигнат меч. Нямаше нищо.
— Не се опитвай да ги изкараш — каза Нъли. — Те са все още тук, но не се опитвай да ги изкараш. По-добре е, ако не го правиш.
— Те! — извика Харкорт и ехото в огромното пространство повтори вика му. — Кои са тези те? Къде са? Покажи ми ги!
Видя, че абатът стиска във вдигнатата си ръка кръста, закачен за молитвената броеница, провесена под препаската му. Лицето му беше напрегнато, устните му се движеха беззвучно — шептеше молитви на латински.
— Свали тоя проклет кръст! — кресна Нъли.
Някъде в огромната зала някакъв глас извика на непознат език. Ехото забумтя в необятното пространство.
— Това е Зло — каза Йоланда. — Но различно от онова, което познаваме.
— Няма разлика в Злото — заяви Харкорт категорично. — Злото е едно и също.
Лицето на Йоланда беше така спокойно и невъзмутимо, че му се стори лице на светица. Абатът беше пуснал кръста и той се полюшваше на броеницата.
Високо над тях се чу пляскане на здраво привързани криле — чудовищни криле, които удряха въздуха, без незнайното същество да отлита. В нещо като отдалечен ъгъл на огромното пространство — толкова огромно, че нямаше дори ъгли, светеха блестящи очи, ако очи могат да светят, когато няма истинска тъмнина, и се чуваше хленчене, от което по гърба пробягваха тръпки.