Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
— Това е Зло, което е дошло тук още от създаването на света — каза Йоланда. — Това е свят, различен от този, който познаваме ние. Този свят е създаден, когато вечността е била съвсем млада.
Нъли тръгна към олтара, но не с обичайната си походка, а бавно и някак си променен. Вече не беше кривокракият Нъли. Изглеждаше по-голям и някак си величествен.
— Чарлз, ние сме в капан! — извика абатът. — Вратата е изчезнала.
Чу се шум от пълзене — пълзене на змия, сигурно огромна и дълга, защото пълзенето продължаваше, сякаш нямаше край. На стената се появи сянка — може би не точно на стената, защото, изглежда, нямаше стени, а върху фосфоресциращата светлина, и тази сянка приличаше на огромното нещо, което Харкорт беше видял да се полюшва над дърветата сред бурята в такт със собствената си музика.
Харкорт бързо пристъпи към сянката. Знаеше, че абатът го следва, стиснал жезъла в мощната си десница. Добре беше, че приятелят му е решителен и смел, но какво можеха да направят един жезъл и една сабя срещу танцуваща змия, която хвърля сянка върху светлината?
Силен гърлен глас заговори на език, който той не разбираше. Заповеднически строг глас, отправящ предизвикателство срещу света или стаята, или онова, което се подслоняваше там.
— Егонг од дунаг од… еголу аму аут д’бо… тор агна’с унл анк.
— Боже Господи — извика абатът. — Това е Нъли.
Някъде вляво нещо, което не виждаха, подскачаше на много крака. Нъли, вдигнал ръце пред олтара, продължаваше да реве на нечовешкия си език.
— То се крие тук и чака друго време — каза Йоланда спокойно. — Може би чака края на този свят, когато отново ще настъпи хаос.
Ужасът отново ги обхвана, притисна ги, сякаш искаше да ги смачка — ужасът от съществото, което пълзеше и хвърляше сянка върху фосфоресциращата светлина, ужасът от съществото, което пълзеше, скимтеше и хленчеше. Най-ужасното бе, че не можеха да се бият с него, че не бе нещо материално, срещу което да се бият и което може да бъде поразено с меч или жезъл. Имаше нещо отвратително в самия въздух. Харкорт изпитваше чувството, че нещо го лази, сякаш стоножки с милиони крака се надбягваха по гърба му. И от цялата тази гадост, от този ужас и от чувството на безпомощност подаваше глава и злобно се хилеше лудостта. Искаше му се да вдигне глава и да вика, докато остане без глас — не да се опитва да каже нещо, а да вие като изплашено животно, уловено в капан.
Сред потока звучни, безсмислени за него фрази, които се изливаха от гърлото на Нъли, Харкорт чу гласа на абата:
— Йоланда, откъде знаеш за това?
— Не знам — отговори девойката. — Спомних си, че съм чувала да се шепне за него край огнището в тъмнината на нощта. Легенди стари като света — легенди, които са се разказвали вечно. Разкази за Древните, които дошли от най-далечните краища на Отвъдното. Само съм слушала за всичко това, но той — тя посочи Нъли, — той знае. Знае и им го разказва. И те го чуват и се отдръпват в тайните си скривалища. Защото сега те не са такива, каквито са били някога. Сега са слаби и събират сили за деня, когато отново ще тръгнат по света да търсят плячка.
„Господ да ни е на помощ — помисли Харкорт. — Ако сега са слаби, какви ли ще са, когато станат силни?“
Те се събираха. Той отчасти видя, отчасти почувства, че се събират. Долови го с изострените си нерви — чувстваше мириса на ужаса, чуваше движенията им и се приготви за решителния удар, който щеше да дойде изненадващо, без възможност за защита. Как да се защити, като нямаше какво да удари с меча си?
Направи три крачки напред, застана до Нъли, вдигна меча и замахна. В зеленикавата светлина острието описа бляскава дъга. От другата страна на Нъли застана Йоланда, вдигна ръце, отметна глава и започна тайнствен напев, толкова ужасен, колкото и събирането на Злото, напев без думи, който се сля с гласа на Нъли.
Далеч пред тях в огромното пространство блестяха златножълти очи — все повече и повече. Някакво огромно чудовище мъркаше и това нежно, бавно мъркане, сякаш от един милион домашни котки, тътнеше във въздуха. Но зад това тътнещо бучене се чуваха други звуци, също толкова смразяващи, колкото и мъркането — звуци на пълзящи, гърчещи се същества, без крака, на които да ходят, нервно треперене на приклекнали, сгушили се в тъмното създания, тракане на подскачащи копита, хриптене и гладен хленч, капане на тежки лиги.
Страхът ги задушаваше. С крайчеца на окото си Харкорт видя, че абатът стиска в едната си ръка кръста, а в другата — жезъла.
— Може и да не се измъкнем оттук, но ще дадем добър урок на тези твари — каза абатът с изкривена от гняв уста.
— Идват — отвърна Харкорт. Усещаше как вълната на ужаса се надига. Въпреки викането на Нъли и напева на Йоланда съществата настъпваха, защото бяха събрали сила и нищо не можеше да ги спре. Той отново вдигна меча и пристъпи срещу тях. Видя омразата — непреодолима и безсмислена, не на едно лице — лицето на ужаса, а на много лица, които се появяваха и после изчезваха на предната линия на вълната, изчезваха, за да бъдат заместени от други, всяко едно по-отблъскващо и по-абсурдно от онова, което бе заместило.