Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
— Аз също — каза Лилиан. — Аз също, Клерфе.
— В това не съм вече толкова сигурен. Един умен човек на мое място би избягал колкото се може по-бързо.
— Та ти съвсем не си толкова увлечен!
— Утре заминавам.
— Къде? — попита Лилиан, невярвайки на ушите си.
— Далеч оттук. Трябва да отида в Рим.
— А аз в „Баленсиага“. Да си купя дрехи. Това е по-далеч и от Рим.
— Аз наистина заминавам. Трябва да се погрижа за новия си състезателен договор.
— Добре — каза Лилиан. — Значи, имам достатъчно време да се хвърля в авантюрата с модните къщи. Чичо Гастон вече искаше да ме постави под попечителство… или да ме омъжи.
Клерфе се засмя.
— Значи, иска да ти намери друг затвор, преди още да си узнала какво е свобода.
— А какво е свобода?
— И аз не знам. Знам само, че свободата не е нито безотговорност, нито живот без цели. По-лесно е да се определи какво не е, отколкото какво е.
— Кога ще се върнеш? — попита Лилиан.
— След няколко дни.
— Имаш ли любовница в Рим?
— Да — каза Клерфе.
— Така си и мислех.
— Защо?
— Щеше да бъде по-странно, ако живееше сам. Аз също не бях сама, когато ти дойде.
— А сега?
— Сега — каза Лилиан — съм прекалено пияна от самата себе си сред този нов свят, за да мога да размислям сериозно.
Следващия следобед Лилиан отиде в „Баленсиага“. Освен спортния си костюм тя нямаше много дрехи. Някои от тях бяха ушити по модата от войната, други й бяха останали от майка й и бяха преправени от една евтина шивачка.
Лилиан внимателно наблюдаваше жените около себе си. Изучаваше облеклата им и се мъчеше да види по лицата им същото очакване, което носеше в себе си. Но не го откри. Откри смръщени, застаряващи папагалски физиономии, гримирани прекалено силно, от които се взираха към по-младите жени сбръчкани, лишени от клепки очи. Видя също и млади жени, облечени с изящна елегантност, от чиито скептични погледи не можеше да се изплъзне нищо освен неуловимото очарование на непретенциозното съществование. Сред тях личеше тълпа красиви американки, които бърбореха и цвърчеха неспирно и безсмислено. Само тук-там сред възбудената пустота проблясваше като далечен фар някое благородно лице — най-често вече стареещо, освободено от паниката на годините, но затова пък озарено от рядкото очарование на старостта, която не като ръжда, а като патина върху скъпоценен съд увеличаваше още повече красотата му.
Започна демонстрацията на моделите. Лилиан чуваше да долита отвън приглушеният шум на града подобно на далечно боботене от някоя съвременна девствена гора от стомана, бетон и машини. Манекените с техните изящни фигурки й изглеждаха като изкуствени животни, изскочили от тази гора — протягащи се хамелеони, които сменяха дрехите си като окраска на кожата и безмълвно се промъкваха покрай столовете.
Лилиан си избра пет рокли.
— Желаете ли да ги пробвате веднага? — попита продавачката.
— Мога ли?
— Разбира се. Тези три ще ви бъдат по мярка; останалите са малко широчки за вас.
— Кога мога да ги получа? — попита Лилиан.
— За кога са ви нужни?
— Веднага.
Продавачката се засмя.
— Веднага при нас ще рече след три-четири седмици… най-рано.
— Нужни са ми веднага. Мога ли да купя моделите, които са ми по мярка?
Продавачката поклати глава.
— За съжаление, не. Нуждаем се от тях всеки ден. Но ще направим всичко, което е по силите ни. Претрупани сме с работа, mademoiselle — каза продавачката. — Но роклите ви стоят, сякаш са скроени специално за вас. Господин Баленсиага ще се зарадва, ако ги види на вас. Жалко, че сега не е тук.
— А къде е? — попита Лилиан учтиво и без умисъл, докато сваляше роклята си.
— В планината. — Продавачката назова мястото, откъдето бе дошла Лилиан. Лилиан имаше чувството, че й говорят за Тибет. — Замина там на почивка — продължи продавачката.
— Да, там е подходящо за тази цел.
Лилиан се изправи и се погледна в огледалото.
— Виждате ли! — каза продавачката. — Точно това имах предвид. Повечето жени купуват каквото им хареса. Вие купихте каквото ви подхожда. Не намирате ли и вие? — обърна се тя към шивачката.
Шивачката кимна.
— А сега наметката!
Вечерната рокля бе съвсем тясна, със смолисточерен цвят с едва доловим оттенък на мексиканско червено. Наметката към нея обаче бе широка и имаше форма на пелерина. Тя бе изработена от някакъв полупрозрачен плат, който не се спускаше по тялото, а отстоеше от него, сякаш бе подсилен с банели.
— Драматично! — възкликна продавачката. — В този костюм приличате на паднал ангел!
Лилиан се разгледа. От огромното трикрило огледало се взираха в нея три жени — две в профил и една в анфанс. Щом се поместеше малко встрани, виждаше и една четвърта, отразена в стенното огледало зад нея, която й обръщаше гръб и сякаш вече се канеше да си тръгне.