Пасифика бе планета с разнообразен климат като всички останали, с умерени зони, ледени полярни шапки, тропически гори, пустини и савани, степи и планини, езера и морета, гори и плажове. Светът не беше от наскоро заселените. Тук вече от две хиляди години живееха хора, всички ниши, където може да се намести човешко същество, бяха заети. Имаше големи градове и обширни пасища, села и ферми и изследователски центрове в най-отдалечени райони, на най-високата и най-ниската точка, на най-северния и най-южния край.
Сърцето на Пасифика обаче винаги щеше да остане сред тропическите острови в океана, наречен Тих, за спомен от най-голямото море на Земята. Жителите на тези острови не се придържаха много строго към старите традиции, но все още ги помнеха и почитаха. Тук при древни церемонии все още пиеха свещената кава. Спомените за древни герои още живееха. Боговете още шепнеха в ушите на свети мъже и жени. И макар да живееха в тръстикови колиби с хладилници и компютри, какво от това? Боговете не дават ненужни дарове. Най-доброто при получаването на нови неща е да ги вместиш в живота си така, че да не го променяш заради тях.
На континентите, в големите градове, фермите и изследователските станции малко хора имаха търпение за безкрайните традиционни драми (или комедии, в зависимост от гледната точка), които се разиграваха на островите. И със сигурност жителите на планетата не бяха само потомци на изселници от Полинезия. Тук съжителстваха всякакви раси, всякакви култури; всеки език се говореше някъде, или поне така изглеждаше. Въпреки това даже циниците гледаха на островите като на сърцето на този свят. Дори любителите на студа и снега предприемаха поклоннически пътувания — по-скоро излети — до тропическите брегове. Беряха екзотични плодове, плъзгаха се по вълните в канута със странични стабилизатори, жените им ходеха с разголени гърди и всички ядяха с пръсти каша от таро и сурова риба. Онези сред тях, имащи най-бяла кожа, по-слабите и елегантни народи на тази планета, се наричаха пасификанци и понякога говореха така, сякаш в ушите им звучи древна музика или стари разкази за миналото им. Истинските самоанци, таитяни, хавайци, тонганци, маори и фиджийци ги приемаха с усмивка и ги оставяха да се чувстват добре дошли, въпреки че тези забързани туристи, носещи часовници и идващи само с предварителна резервация, не разбираха нищо от истинския живот в сенките на вулканите, сред кораловите рифове, под небето, в което пърхаха ята папагали, под музиката на прибоя.
Сиванму и Питър пристигнаха в цивилизована, модерна, устроена в западен стил част на Пасифика и отново завариха новите си самоличности, приготвени от Джейн. Щяха да се представят за държавни служители от планетата Москва, дошли за двуседмична ваканция, преди да започнат работа в някаква служба на Конгреса на Пасифика. Нуждаеха се от малко сведения за мнимата си родна планета. За да вземат самолет от града, стигаше само да покажат документите си. Кацнаха на един от големите острови в Тихия океан и скоро се наложи отново да покажат документите си, за да наемат стаи в един хотел на знойното тропическо крайбрежие.
За наемането на лодка до острова, на който ги изпращаше Джейн, не се налагаше да показват документи. Никой не се интересуваше от самоличността им. Ала и никой не искаше да ги закара.
— Защо искате да ходите там? — попита един огромен самоанец. — Каква работа имате на този остров?
