Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
От това ли се страхуваше Миро? Не, не мислеше така. Той не искаше Вал да умре, въпреки обвиненията й. Радваше се от тази внезапна нейна жизненост, от този плам, от това съсредоточаване — въпреки дразнещото й самодоволство. Не, имаше нещо друго.
Може би беше нещо съвсем просто, като страх за собствения си живот. Родната планета на Десколадата сигурно имаше невъобразимо напреднала техника, която да направи възможно създаването на нещо толкова сложно и разпространението му из космоса. За да създаде антивирус, сестрата на Миро, Ела, трябваше да излезе в Отвъдното, защото направата му не беше по възможностите на човешката технология. Миро трябваше да се срещне със създателите на Десколадата и да ги убеди да спрат с разпространението на унищожителните си проби. Това бе над възможностите му. Той не беше в състояние да изпълни тази мисия. Щеше да се провали и така да постави в опасност всички видове рамани. Нищо чудно, че се страхуваше.
— Какво съдиш по тези данни? — попита той. — Тази ли планета търсим?
— Вероятно не — отвърна Вал. — Това е сравнително новоизградена биосфера. Най-едрите животински видове са не по-големи от червеи. Няма нищо друго освен мухи. Нисшите организми обаче са представени от предостатъчно видове. Разнообразието е голямо. Не изглежда вирусът да е попадал тук.
— Е, като знаем вече истинската си задача, няма да губим време в подготвяне на пълни доклади за обитаемостта на планетата. Дали да не се прехвърлим към следващата?
Лицето на Джейн отново се появи на компютъра му: — Нека се уверим, че Валънтайн е права. После ще преминем към следващата. Вече има достатъчно колонизирани светове, а времето изтича.
Новиня докосна рамото на Ендър. Той дишаше тежко, шумно, но това не беше познатото й хъркане. Този звук идваше от дробовете, не от гърлото му; звучеше, сякаш е задържал дъх дълго време и сега диша дълбоко, за да компенсира липсата на кислород, само че не можеше да поеме достатъчно и се задъхваше. Задушаваше се.
— Андрю. Събуди се!
Почти извика, защото преди докосването й бе достатъчно, за да го събуди, но не и този път. Той продължаваше да се задъхва, без да отвори очи.
Самият факт, че спи, я изненадваше. Той още не беше стар. Нямаше навик да дреме преди обед. И въпреки това сега лежеше на сянка на ливадата в манастирския двор, а беше тръгнал просто за вода. Сега за пръв път й хрумна, че може изобщо да не е задрямал, че сигурно е припаднал, свлякъл се е тук и само фактът, че лежи по гръб под сянката със скръстени на гърдите ръце, я е заблудил. Нещо не беше наред. Той не беше стар. Не би трябвало да лежи така, да диша тъй ускорено…
— Помощ! — закрещя тя на родния си португалски. — Някой да помогне, бързо!
Извиси глас, докато накрая, противно на характера й, запищя отчаяно, уплашено. Собствените й крясъци я ужасяваха:
— Той умира! Помощ!
И в съзнанието й се роди друга мисъл: „Аз го доведох тук, накарах го да работи с мен. Той е раним като всеки друг човек, а аз го накарах да дойде от егоистичното желание да получа прошка, но вместо да се спася от вината за смъртта на мъжете, които обичах, добавих още един в списъка. Убих Андрю, както причиних смъртта на Пипо и Либо, както не направих нищо, за да спася Ещевао и Миро.
Той умира и вината пак е моя, винаги е моя, хората, които обичам, трябва да умрат, за да се отърват от мен. Мамо, татко, защо ме изоставихте? Защо направихте смъртта част от живота ми още в детството ми? Никой, когото обичам, не може да остане при мен!
Не, така няма да помогна на Андрю…“
Няколко мъже и жени, чули виковете й, притичаха от сградата на манастира, някои дойдоха от градината. След броени минути вече носеха Ендър към постройката, някой изтича за лекар. Неколцина останаха с Новиня, защото добре познаваха историята на живота й и подозираха, че смъртта на още един любим мъж ще й дойде твърде много.
— Не исках да идва тук — мълвеше тя. — Не трябваше да идва.
— Той не се е разболял, защото е тук — каза една жена. — Хората заболяват и без някой да е виновен за това. Ще се оправи. Ще видиш.
Новиня чу думите й, но някъде дълбоко в себе си не им вярваше. Дълбоко в себе си знаеше, че вината е нейна, че злото се е измъкнало от тъмните сенки на сърцето й и облива целия свят, отравяйки всички. Тя носеше звяр в сърцето си, унищожител на щастието. Дори Господ искаше смъртта й.
„Не, не, не е вярно — убеждаваше се мълчаливо. — Това би било ужасен грях. Господ не иска смъртта ми, не и причинена от собствената ми ръка, не от собствената ми ръка. Така няма да помогна на Андрю, няма да помогна на никого. Няма да помогна, само ще навредя. Няма да помогна, само ще…“