Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
— Търсим родната планета на вируса на Десколадата! — възкликна Миро.
Вал го изгледа изненадано:
— Какво?
— Вирусът на Десколадата е създаден изкуствено. Някой го е направил и изпратил в космоса, може би за да трансформира нови планети и да ги подготвя за колонизация. Който и да го е създал, може още да съществува, да приготвя и изпраща още проби, може би на вируси, които няма да сме способни да ограничим и надвием. Джейн търси родната им планета. Или по-скоро кара нас да я търсим.
— Близко е до ума — вметна Джейн. — Ти наистина разполагаше с повече от необходимите данни, за да се досетиш.
Вал кимна:
— Сега ми се струва очевидно. Част от световете, които изследвахме, имат много ограничена флора и фауна. Аз дори записах някои наблюдения за два от тях. Трябва да е имало масово измиране на видове. Не като на Лузитания, разбира се. И няма никаква Десколада.
— Има обаче някои други вируси, по-неустойчиви и по-неефективни от Десколадата — каза Миро. — Това са ранните им експерименти може би. Те са причинили масовото измиране на видове на другите планети. Експерименталният вирус в крайна сметка е измрял, но екосистемите все още не са се възстановили от пораженията му.
— Тези светове с ограничен видов състав ми направиха впечатление — сподели Вал. — Изследвах екосистемите в по-големи подробности, търсих Десколада или нещо подобно, защото знаех, че такова скорошно масово измиране е признак за опасност. Не мога да повярвам, че не съм направила връзката и не съм се досетила какво търси Джейн.
— Добре, какво ще стане, като намерим родната им планета? — попита Миро.
— Предполагам, че ще ги изследваме от безопасно разстояние — каза Вал, — ще се уверим, че не грешим, и ще сигнализираме на Междузвездния конгрес, за да направят планетата на пух и прах.
— Друг разумен вид? — възмути се Миро. — Мислиш, че ще поканим Конгреса да ги унищожи?
— Забравяш, че Конгресът не чака покана. Нито разрешение. И щом като смятат, че Лузитания е опасна и трябва да се унищожи, как мислиш, че ще реагират към вид, който създава и разпространява изключително унищожителни изкуствени вируси? Дори не съм сигурна, че това ще е грешка. Възможността Десколадата да е помогнала на предните на пекениносите да станат разумни същества е нищожна. Доказателствата сочат, че пекениносите са били разумни и вирусът едва не ги е унищожил. Който е изпратил вируса, няма съвест. Не признава правото на живот на другите видове.
— Може сега да не го признават — възрази Миро. — Но когато срещнат нас…
— Ако не пипнем някоя ужасна болест и не умрем трийсет минути след кацането. Не се тревожи, Миро, аз не замислям да унищожа всичко и всеки, когото срещнем. Аз самата съм достатъчно странно създание, за да искам смъртта на други.
— Не мога да повярвам, че едва сме разбрали, че търсим тези същества, а ти вече планираш унищожението им!
— Винаги когато човеците срещнат чужди същества, слаби или силни, войнствени или миролюбиви, те започват да обмислят унищожението им. Това ни е вродено.
— Също и любовта. И нуждата от общество. И любопитството, което надделява над ксенофобията. И приличието.
— Пропусна страха от Господ. Спомни си, че аз всъщност съм Ендър. Има причина да го наричат Ксеноцида, не забравяй.
— Да, но ти си по-добрата му половина, нали?
— Дори добрите хора понякога осъзнават, че решението да не убиеш е равносилно на самоубийство.
— Не мога да повярвам, че чувам това от теб!
— Значи не ме познаваш — усмихна се тъжно Вал.
— Не ми харесва това самодоволство!
— Добре, значи няма да скърбиш много, като умра.
И му обърна гръб. Миро се взря в нея потресен. Тя се облегна на стола си, съсредоточи се върху потока данни от пробите, взети от кораба им. Във въздуха над компютъра й се точеха дълги файлове информация; тя натисна един клавиш и предният лист изчезна, следващият се премести напред. Тя бе съсредоточена, разбира се, но имаше и нещо друго. Някаква възбуда. Напрежение. Това го караше да се страхува.
Да се страхува? От какво? Точно на това се беше надявал. За няколко минути младата Валънтайн бе постигнала онова, което Миро не беше сторил в разговора си с Ендър.
Бе привлякла вниманието на Ендър. Сега, след като знаеше, че търси родната планета на Десколадата, когато задачата й имаше голяма морална стойност, когато бъдещето на три вида рамани зависеше от действията й, Ендър щеше да се заинтересува от нея, щеше да й обърне поне толкова внимание, колкото на Питър. Тя нямаше да изчезне. Щеше да оцелее.
— Ти го постигна — прошепна Джейн в ухото му. — Сега тя няма да поиска да ми даде тялото си.