Сянката на хегемона
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на хегемона». Краткое содержание книги:
Войната с формиките е свършила. Ендър и блестящият екип от деца-воини са победители, врагът е разбит, човешката раса — спасена. Въпреки, че Ендър отказва да се върне на Земята, членовете на екипа му се прибират по домовете си, пръснати из целия свят. Военното училище вече не съществува, космическата заплаха е отминала, но новото бойно поле този път е Земята. Децата от школата са не само воини, а и потенциални оръжия, защото дават власт на страните, които ги притежават. Един след друг членовете на Ендъровата армия „Дракон“ изчезват. Спасява се само Бийн, който търси помощ от братът на Ендър — Питър Уигин. По-големият брат на Ендър има опит в манипулирането на политиците, но с гениалния Бийн на своя страна, стига да иска, Питър може да управлява целия свят. Двамата обединяват усилия, за да издирят коя държава е отвлякла децата, но скоро се сблъскват с някой, когото са смятали за мъртъв…
Тя излезе от тоалетната.
Страничната врата бе отворена. Ахил стоеше на два метра от нея и вятърът развяваше дрехите и косата му. Той позираше, сякаш знаеше колко ефектно изглежда силуетът му на крачка от смъртта.
Петра се приближи, като внимаваше да стои далеч от вратата. Надникна навън, за да провери колко високо летят. Не много в сравнение с обичайната височина за летене, но достатъчно. Падането би било смъртоносно.
Можеше ли да се промъкне зад него и да го блъсне?
Когато тя се приближи, Ахил се усмихна широко.
— Какво стана? — изкрещя тя, за да надвика вятъра.
— Хрумна ми, че съм сгрешил, като те взех — извика той.
Беше отворил вратата нарочно. За нея.
Петра понечи да се отдръпне, но той я хвана здраво за китката.
Погледът му бе удивително ясен. Не изглеждаше луд. Изглеждаше… възхитен. Сякаш изведнъж му се е сторила удивително красива. Но разбира се, не беше заради нея. Онова, което го опияняваше, беше властта. Единствената му любов беше той самият.
Тя не се опита да се отдръпне. Вместо това извъртя ръката си и стисна неговата.
— Хайде да скочим заедно — изкрещя. — Това ще е най-романтичното, което можем да направим.
Той се наведе към нея.
— И да пропуснем толкова много исторически мигове, които можем да преживеем заедно? — Изсмя се. — О, разбирам, помисли си, че ще те хвърля от самолета. Не, Пет, хванах те, за да те задържа, докато затвориш вратата. Иначе течението ще те засмуче навън.
— Имам по-добра идея. Аз ще те държа, а ти затвори вратата.
— Онзи, който държи другия, трябва да е по-силният, по-тежкият от двамата. Това съм аз.
— Нека да я оставим отворена.
— Не можем да летим до Кабул с отворена врата.
Какво означаваше това, да й издаде крайната им цел? Нима й имаше доверие? Или нямаше значение какво ще каже, защото бе решил да я убие?
Сетне й хрумна, че ако той искаше да я убие, вече да е мъртва. Много просто. Затова защо да се кахъри напразно? Какво значение имаше дали ще я хвърли от самолета, или ще й пръсне черепа? Пак щеше да е мъртва. А ако не смяташе да я убие, вратата трябваше да се затвори и най-удачно беше той да я държи.
— Не може ли някой от екипажа да го направи? — попита Петра.
— Само ние с пилота сме. Можеш ли да управляваш самолет?
Тя поклати глава.
— В такъв случай той остава в пилотската кабина, а ние ще затворим вратата.
— Не искам да те поучавам, но не беше много разумно изобщо да я отваряш.
Той се ухили.
Петра стисна силно ръката му и се запромъква покрай стената към вратата. Беше само открехната и с плъзгащ механизъм, затова не се наложи да се протегне много навън, за да я хване. При все това студеният вятър оказваше силен натиск върху ръката й и й пречеше да хване здраво дръжката. А и дори когато я хвана, Петра нямаше сили да я дръпне.
Ахил видя това и след като вратата вече не бе достатъчно широко отворена, за да изпадне през нея и течението да го засмуче, се приближи и задърпа ръчката заедно с Петра.
„Ако бутам, вместо да дърпам — помисли си тя, — с помощта на вятъра може би и двамата ще бъдем засмукани навън.
Действай — рече си. — Хайде. Убий го. Дори да загинеш с него, струва си. Това е Хитлер, Сталин, Чингиз и Атила, събрани в едно.“
Но можеше и да не стане. Течението можеше да не го засмуче. Можеше само тя да загине, за нищо. Не, трябваше да намери сигурен начин да го унищожи, по-късно.
От друга страна, си даде сметка, че не е готова да умре. Колкото и голяма добрина да стори на човечеството, колкото и Ахил да заслужаваше да умре, тя не искаше да стане неговия палач, поне не сега, не и на цената на живота си. Да я нарекат страхлива егоистка, ако щат, това беше.
Задърпаха силно и накрая с изсъскване вратата преодоля съпротивлението, затвори се и изщрака. Ахил дръпна лоста и я заключи.
— Пътуването с теб е истинско приключение — измърмори Петра.
— Няма нужда да крещиш. Чувам те отлично.
— Защо не отидеш да гониш бикове в Памплона като всеки нормален маниакален самоубиец?
Той се направи, че не е чул шегата.
— Сигурно те ценя повече, отколкото си мислех — измърмори, сякаш се изненадваше.
— Да не искаш да кажеш, че в теб все още има искрица човечност? Че може би имаш нужда от друг човек?
Той пак не обърна внимание на думите й:
— Изглеждаш по-добре без кръв по лицето.
— Но никога няма да съм красива като теб.
— Ето какво е правилото ми за оръжията — заяви Ахил. — При престрелка винаги стой зад този, който стреля. Така е най-безопасно.
— Освен ако някой не отговори на огъня.