Възгледите на един клоун
- Автор: Бьол Хайнрих
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възгледите на един клоун». Краткое содержание книги:
— Да, за Бомте, преди две минути.
Попитах го, дали през пропуска не е минало някакво момченце, мокро до кости, с руса коса, толкова и толкова високо, а той стана подозрителен и попита:
— Какво е всичко това? Направило ли е нещо?
— Не — отвърнах аз, — искам само да разбера, дали е заминало.
И двамата бяхме мокри, Мари и аз, и той ни изгледа подозрително отгоре до долу.
— Вие от Рейнланд ли сте? — попита накрая. Прозвуча ми, сякаш ме попита, дали сам осъждан.
— Да — отговорих аз.
— Подобни справки мога да давам само с разрешение на моя началник — каза после.
Сигурно бе имал някакви неприятности с някой рейнландец, може би в казармата. Познавах един сценичен работник, който някога бил измамен от някакъв берлинчанин в казармата и оттогава се отнасяше с всеки берлинчанин или берлинчанка като с врагове. По време на изпълнението на една берлинска актриса например той изгаси осветлението, тя се спъна и си счупи единия крак. Това никога не се доказа, обясни се с „късо съединение“, но аз съм сигурен, че този сценичен работник бе угасил осветлението само защото момичето бе от Берлин и в казармата бил излъган от някакъв берлинчанин. Служителят на пропусквателния пункт в Оснабрюк ме изгледа с такова изражение, че ми стана лошо.
— Хванах се на бас с тази дама — казах тогава, — става дума за бас.
Това не беше грешка, защото беше лъжа, а на мен веднага ми личеше, когато лъжа.
— Така ли — произнесе служителят, — значи бас. Щом и рейнландците са започнали да се обзалагат…
Нищо не можеше да се направи. За момент помислих да взема такси, да отида до Бомте, да изчакам таи на гарата влака и да видя как момчето слиза от него. Но то можеше да слезе някъде преди или след Бомте. Бяхме мокри до кости и зъзнехме, когато се прибрахме в хотела. Замъкнах Мари долу в кръчмата, застанах на тезгяха, обвих я с ръка и поръчах коняк. Кръчмарят, който бе и собственик на хотела, ни погледна, сякаш изпитваше желание да повика полицията. Предният ден часове наред бяхме играли на „Не се сърди човече“, бяхме си поръчали в стаята сандвичи с шунка и чай, на сутринта Мари отиде в болницата и се върна бледа. Кръчмарят ни поднесе коняка така, че половината се изплиска, а после погледна враждебно покрай нас встрани.
— Не ми ли вярваш? — попитах Мари. — Искам да кажа за момченцето.
— Но да — отвърна, — вярвам ти.
Тя го каза само от съжаление, а не, защото наистина ми вярваше, и аз се ядосах, защото нямах смелост да се скарам на кръчмаря за изплискания коняк. До него стоеше як мъжага, който пиеше бира и мляскаше. След всяка глътка си облизваше пяната от устните, поглеждаше ме, сякаш всеки момент щеше да ме заговори. Страх ме е да ме заговарят полупияни германци от една определена възраст, те говорят все за войната, намират, че е било прекрасно, а когато са напълно пияни, се оказва, че са убийци и не намират всичко чак „толкова лошо“. Мари трепереше от студ, погледна ме с упрек, когато подадох през никеловия тезгях за втори път на бармана нашите чаши за коняк. Изпитах облекчение, защото този път той ни ги поднесе внимателно, без да разлее нищо. Това ме освободи от потискащото чувство, че съм страхливец. Мъжът до нас изгълта една ракия и започна сам да си говори.
— През четирийсет и четвърта — каза той, — пиехме с кофи ракия и коняк — четирийсет и четвърта с кофи — останалото го изливахме на улицата и го запалвахме… капчица не оставахме за ония клепоухите. — Започна да се смее: — Нито капчица.
Когато още веднъж подадох през тезгяха нашите чаши на бармана, той напълни само едната чаша, погледна ме въпросително преди да напълни и втората, и едва сега забелязах, че Мари си бе тръгнала. Аз кимнах и той напълни и втората чаша. Изпих и двете чаши и до днес още се радвам, че успях след това да си тръгна. Мари лежеше горе на леглото и плачеше, когато сложих ръка на челото й, тя я бутна, тихо, нежно, но я махна. Седнах до нея, взех ръката й и тя я остави в моите ръце. Радвах се. Вън вече се бе стъмнило, един час седях до нея на леглото и държах ръката й, преди да започна да говоря. Говорех тихо, разказах й още веднъж историята за момчето, а тя стискаше ръката ми, сякаш искаше да каже: „Да, вярвам ти“. Помолих я да ми обясни какво точно й бяха правили в болницата, а тя каза, че било някаква „женска работа“, „безобидна, но отвратителна“. Думите „женска работа“ ме ужасяват. За мен те звучат някак страшно тайнствено, защото съм напълно непросветен в тези неща. Вече бях три години с Мари, когато за първи път научих нещо за „женските работи“. Естествено знаех как жените раждат деца, но нищо не знаех за подробностите. Бях на двайсет и четири години, а Мари бе вече три години моя жена, когато за първи път научих нещо за тях. Тогава Мари се смя, разбрала колко нямам представа от тези неща. Тя притисна главата ми към гърдите си и все повтаряше: „Ти си мил, наистина си мил.“ Вторият човек, който ми разказа нещо по този въпрос, бе моят съученик Карл Емондс, който вечно разнасяше ужасните си таблици за забременяване.