Възгледите на един клоун
- Автор: Бьол Хайнрих
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възгледите на един клоун». Краткое содержание книги:
По-късно отидох в аптеката, взех на Мари нещо приспивателно и седнах на леглото й, докато заспи. И до днес не знам какво й беше тогава и какви усложнения й бяха донесли тези „женски работи“. На другата сутрин отидох в градската библиотека, прочетох в енциклопедията всичко, което можах да намеря по този въпрос, и ми поолекна. Към обяд Мари замина сама за Бон само с една чанта. Тя въобще не заговори повече за това, че бих могъл да замина с нея. Каза само:
— Ще се срещнем в други ден пак във Франкфурт.
Следобед, когато дойдоха полицаите от нравствения отдел, бях доволен, че Мари я нямаше, въпреки че фактът, че нея я няма, за мен бе изключително неудобен. Предполагам, че кръчмарят се бе обадил за нас. Аз разбира се винаги представях Мари като моя жена и два или три пъти имахме неприятности по този повод. В Оснабрюк се получи много неудобно. Дойдоха една служителка и един служител, и двамата цивилни, много любезни и педантични по начин, който явно им бяха внушили, че „въздейства приятно“. Определени форми на учтивост у полицаите са ми особено неприятни. Служителката бе хубава, добре гримирана, седна първа, когато ги поканих да седнат, дори прие една цигара, докато нейният колега „незабележимо“ оглеждаше стаята.
— Госпожица Деркум не е ли вече при вас?
— Не — отговорих аз, — тя замина първа, ще се срещнем в другиден във Франкфурт.
— Вие сте артист?
Отговорих с „да“, въпреки че не беше вярно, но си помислих, че е по-просто да кажа „да“.
— Трябва да разберете — каза служителката, — ние просто трябва да направим известни проучвания, когато временно пребиваващи тук, поради аборт… — тя се позакашля — не се чувстват добре.
— Всичко разбирам — отвърнах аз, макар че в енциклопедията не бях чел нищо за аборти. Служителят учтиво отказа да седне, но продължи незабележимо да се оглежда.
— Вашият домашен адрес? — попита служителката.
Дадох й нашия адрес в Бон. Тя стана. Колегата й хвърли поглед към отворения гардероб.
— Дрехите на госпожица Деркум? — попита той.
— Да — отвърнах.
Той погледна колежката си „многозначително“, тя вдигна рамене, той също, погледна още веднъж килима, наведе се над едно петно, погледна ме, сякаш очакваше, че сега ще призная, че съм извършил убийство. После си тръгнаха. Те бяха изключително учтиви до края на представлението. Щом си тръгнаха, взех бързо всички куфари, поисках сметката, повиках от гарата носач и заминах със следващия влак. Платих на хотелиера дори същия ден, който още не бе изтекъл. Предадох багажа си за Франкфурт и се качих на следващия влак, който пътуваше на юг. Беше ме страх и исках да се махна. Като събирах багажа, на кърпата на Мари видях кърваво петно. Още на перона, преди най-после да седна във влака за Франкфурт, ме беше страх, че изведнъж някой ще сложи ръка на рамото ми и с любезен глас ще ме попита: „Ще признаете ли?“. Щях да призная всичко. Вече беше малко след полунощ, когато влакът мина през Бон. Въобще не мислех да слизам.
Продължих до Франкфурт, там пристигнах към четири часа сутринта, отидох в един много скъп хотел и се обадих по телефона на Мари в Бон. Беше ме страх, че може да не си е в къщи, но тя веднага се обади и каза:
— Ханс, слава богу, че се обаждаш, толкова се бях притеснила.
— Притеснила ли? — учудих се.
— Да — отвърна тя, — обадих се в Оснабрюк и разбрах, че си заминал. Веднага идвам във Франкфурт, веднага.
Изкъпах се, поръчах си закуска в стаята, заспах и към единайсет ме събуди Мари. Тя беше като променена, много мила и почти весела, и когато я попитах:
— Подиша ли вече достатъчно католически въздух?
Тя се засмя и ме целуна. Не й разказах нищо за полицията.
13
Помислих си, дали да не долея отново гореща вода във ваната. Но тя беше свършила и аз почувствах, че трябва да изляза от нея. Топлата вана не бе подействала добре на коляното ми. То бе отекло отново и бе станало почти неподвижно. Когато излязох, се подхлъзнах и едва не паднах върху красивите кахлени плочки. Исках веднага да се обадя на Цонерер и да му предложа да ме препоръча на някоя група артисти. Подсуших се, запалих цигара и се погледнах в огледалото: бях отслабнал. Когато телефонът иззвъня, за момент си помислих, че може да е Мари. Но това не приличаше на нейното звънене. Можеше да е Лео. Закуцуках към хола, вдигнах слушалката и казах: