За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
Абигейл отвори широко очи, отмествайки поглед от суровото му лице към пресните гробове. Прехапа устни и се запита дали хората на баща й също са погребани тук. Сърцето й се сви, когато си спомни за Куки и как й беше спасил живота, като я предупреди да се махне от кораба. В изминалите няколко дни не беше мислила за него, защото най-голямата й грижа беше да помогне на Доминик да стигне до Лондон и да не допусне той да я примами в прегръдките си.
— Откъде знаеше, че са тук? — прошепна тя.
Той обви ръка около рамото й, изправяйки се тежко на крака. Опря се на бастуна с посребрена дръжка и въздъхна.
— Къде другаде ще са? Селяните отнесоха труповете от брега. И ти си го видяла, макар че тогава нищо не ми каза.
— Не исках да те тревожа. — Тя потръпна. — Страхувах се, че морето ги е отвлякло.
— Не. Селяните са били така добри да ги донесат тук и да ги погребат както подобава. Естествено, те не са знаели откъде са тези трупове.
— А вие? — запита един дълбок глас зад гърбовете им.
Абигейл се обърна и видя пред себе си един висок мъж, огромен като самата черква. Дрехите и косата му бяха черни, открояваше се само бялата яка. Когато Доминик докосна ръката й над лакътя, на нея й се дощя да му каже, че няма нужда да я предупреждава да внимава какво ще говори. Тя просто не знаеше какво да каже.
— Ние какво? — запита Доминик и протегна към него другата си ръка. — Вие ли сте тукашният свещеник?
— Да. Аз съм отец Халок — каза мъжът, като стисна ръката на Доминик. — А вие знаете ли откъде са тези трупове?
— Това е екипажът на кораба, с който пътувахме — и Доминик погледна към Абигейл, после отново към свещеника. — Сигурно сме единствените оцелели от корабокрушението, когато корабът се взриви близо до брега, след като бурята ни отнесе далеч от курса.
— Беше ужасно — добави Абигейл, знаейки, че и тя трябва да каже нещо. — Както виждате, Доминик е ранен. Сега трябва да ходи с бастун, но и двамата се възстановяваме. — Към гърлото й се надигна истински, неподправен стон, когато отклони поглед към безименните гробове, питайки се в кой от тях е трупът на Куки. — Много сме ви благодарни за това, което сте направили тук, отец Халок.
— Да. — Доминик извади малка кесия от вътрешния си джоб и я пъхна в ръката на свещеника. — Моля ви, погрижете се хората, които са помогнали с погребението, да бъдат възнаградени заради труда си.
— Много сте великодушен, сър — изрече мъжът, явно смаян от постъпката му.
— Просто сме извънредно благодарни, че сме живи — отвърна Доминик, усмихвайки се на Абигейл.
Тя не можа да му върне усмивката. Откъде се беше взела у него тази кесия със звънтящи монети? Искаше да го запита, но не можеше пред свещеника.
— Бихте ли дошли с мене в жилището ми? — изрече отец Халок. — Почти е време за чай.
— Благодаря ви, но не можем — отвърна бързо Абигейл. Беше й много неудобно, защото не искаше Доминик да приеме поканата само с цел да събере повече сведения за крайбрежието. — Трябва незабавно да се върнем в Съдли Хол.
— Съдли Хол ли? — повтори смаяно свещеникът.
— Ние сме гости на лейди Съдли — поясни Доминик с нетрепваща усмивка.
— Да не би вие да сте джентълменът, който е избавил децата на лейди Съдли от онзи разбойник? — Той не даде на Доминик възможност да отговори и моментално продължи: — Дано да сте го убедили да върши другаде злодеянията си. Напоследък тук имаше доста кражби. Все дреболии. Някой и друг пай, две-три яйца. Явно разбойникът после е решил да прави по-големи удари.
Абигейл се надяваше широката периферия на бонето й да скрива червенината, която със сигурност знаеше, че е избила по бузите й. Когато Доминик я хвана за ръка и се сбогува със свещеника, тя беше сигурна, че изрича нещо, но след това не можа да си спомни нито една своя дума.
Когато Доминик я настани в каретата, тя седна и се загледа право напред. Не отмести поглед нито когато той седна до нея, нито когато затвори вратата и потупа по нея в знак, че кочияшът може да тръгва, за да ги откара в Съдли Хол.
Ръката му обгърна раменете й и я обърна към него.
— Взех парите на заем от лейди Съдли.
— О!
— За да платя за надгробни камъни. Не искам да останат без кръст над главата в тази земя, която ненавиждаха.
И той въздъхна, както там, при гробовете.
— Но ти каза на свещеника, че даваш парите…
— Реших, че ако ги разпределя между селяните, това ще облекчи съвестта ти след кратката ти кариера на крадла. — И той вдигна вежда към нея. — Нито моите хора, нито тези на баща ти ги е грижа, че нямат надгробни камъни над главите си.
Абигейл отвори уста да отговори, но успя само да изхълца. Зарови лице в жилетката, му. Сълзите, които не бе изплакала на гробищата, се стичаха по лицето й.