Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Но защо ми изпратихте писмо, вместо да ми кажете всичко това? — полюбопитства Димер.
— За да избегнем разговора, който водим сега — отвърна Морис.
— Да не би да ви е неприятно, че ви обичам толкова, та идвам да се обясня лично с вас?
— О, напротив! — извика Морис. — Аз съм извънредно щастлив, че ви виждам още един път, преди да се разделим!
— Да се разделим ли, гражданино? А ние толкова ви обичаме! — рече Димер, като взе ръцете на Морис и ги стисна.
Морис настръхна.
— Моран — продължи Димер, — Моран, от чието внимание нищо не убягва, тази сутрин ми казва: „Гледайте по някакъв начин да убедите Морис да не ни забравя. Той е добър приятел!“…
— Господине — каза Морис и издърпа ръцете си, — никога не съм допускал, че гражданинът Моран може да ме обича толкова много…
— О, вие сте се съмнявали?
— Аз — рече Морис — нито вярвам, нито пък се съмнявам, защото никога не съм си задавал този въпрос. Когато идвах у вас, правех посещение на вас и жена ви, а не на гражданина Моран!
— Вие не го познавате, Морис! — възкликна Димер. — Моран е великолепен човек…
— Не отричам това — каза Морис с горчива усмивка.
— Сега — продължи Димер — нека се върнем пак на въпроса.
Морис се поклони като човек, който няма вече какво да каже и внимателно слуша въпросите, на които му предстои да отговори.
— Значи, казвате, че това не са били сериозни приказки? — попита Димер.
— Да, гражданино — отвърна Морис.
— Нека си говорим откровено. Защо обръщате внимание на бабини деветини? Нима вашата съвест не е спокойна, нима Женевиев не е честна по същия начин, както е била честна винаги досега?
— Аз съм по-млад от вас — каза Морис. Той започваше да се чуди на настоятелността на този човек. — Аз съм значително по-млад от вас и може би гледам на нещата по-принципно. Затова ви казвам, че когато става въпрос за честта на Женевиев, не трябва да се чуват никакви приказки, дори да са бабини деветини. Позволете ми, драги Димер, да не отстъпвам от своето решение!
— Да ви кажа ли? — рече Димер. — След като работата е стигнала до изповед, нека изповядаме още едно нещо.
— Какво е то? — попита Морис и отново се изчерви силно. — Какво желаете още да ви се каже?
— Да ми кажете, че причината, поради която не идвате у нас не е нито политическа, нито пък се крие в хорските приказки.
— Каква е тогава причината според вас?
— Тайната, която сте узнали.
— Коя тайна? — попита Морис, силно заинтригуван. Наивното любопитство на младия момък още повече успокои кожаря.
— Тайната за нашата контрабанда. Аз ви я издадох още първата вечер след нашето запознанство. Вие, види се, никога няма да ми простите тази търговия. Вие ме смятате за лош републиканец, след като използвам в моята фабрика английски материали…
— Драги Димер — рече Морис, — заклевам се, че съвсем бях забравил за тази работа!
— Истината ли казвате?
— Самата истина.
— И освен причината, която ми казвате, друга причина да не идвате у дома няма?
— Давам ви честна дума!
— Щом положението е такова, Морис — стана да си върви Димер, — аз се надявам, че ще поразмислите още малко и ще се откажете от първоначалното си решение, което толкова ни натъжава.
Морис се поклони, без да каже нищо. Жестът му бе равносилен на нов отказ.
Димер си отиде отчаян и разочарован. Той не сполучи да възобнови отношенията си с този млад момък. При известни обстоятелства той можеше да му бъде не само полезен, но дори необходим.
Димер си отиде и стори услуга на Морис. Момъкът беше започнал да изпитва вътрешно колебание. Димер го молеше да ги посещава отново. Женевиев може би щеше да му прости. Тогава защо всъщност да се отчайва? На негово място Лорен би си спомнил безброй афоризми за този случай, запомнени от неговите любими автори. Но писмото на Женевиев бе факт. Освен това имаше още нещо. А то не беше за пренебрегване: ненавистта му към онзи омразен Моран. Всъщност първата причина за скъсването с Женевиев беше Моран.
И тъй, обстоятелствата много попречиха на Морис да измени на собствената си дума.
Но той трябваше да признае пред себе си, че лишаването от възможността да посещава всеки ден дома на старата улица Сен Жак бе цяла трагедия. Щом настъпи часът, когато в други дни обикновено тръгваше към тази улица, го обзе болезнена меланхолия.
От този ден нататък всяка сутрин, станете ли от постелята, той проверяваше дали не е получил писмо от Димер. Беше отказал да промени взетото решение пред толкова много молби и настояване, а сега беше готов да отстъпи само пред едно писмо. Обикаляше до отмала познатите улици, като тайно се надяваше да срещне по пътя си Женевиев. Щеше да употреби всички средства, за да може да поговори с нея. Вечер се прибираше с надежда, че онзи човек пак го очаква, за да му предаде някаква вест, а не оскърбителното писмо, както първия път. В минути на силно отчаяние ръмжеше при мисълта, че търпи цялото това мъченичество, без да може да си го върне на онзи, когото той смяташе виновен за всичко — Моран. В такива моменти кроеше планове да предизвика Моран. Но съдружникът на Димер бе тъй кротък, тъй безопасен, че за един колос като Морис бе низост да иде да го напада.