Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
Той я наблюдаваше и съвсем отчетливо долавяше напрежението в елегантния й гръб и ръцете й. Какво ли й струваше да направи това признание? Беше най-прямата жена, която някога бе познавал, не играеше игри и не използваше хитрини. Беше единствената жена през всичките тези години, за която съжаляваше, че напуска. При самата мисъл за това стомахът му се сви, ала с това усещане щеше да се справи доста по-лесно, отколкото с мисълта, че ако я задържи, ще изложи живота й на опасност.
Беше прекалено крехка, за да я застрашава безотговорно, заради собственото си удоволствие.
Кел сложи ръце на раменете й, за да отнеме напрежението.
— Няма да настоявам — прошепна той. — Направи това, което е най-добро за теб. Но ако решиш, че ме желаеш, аз съм тук.
Да реши, че го желае? Тя изгаряше от желание по него! Ала Кел оставяше на нея сама да вземе решение, а не я прелъстяваше в леглото, което можеше да направи без проблем и той го знаеше. Рейчъл не таеше илюзии относно собственото си самообладание. Сложи ръка върху неговата и пръстите им се сплетоха.
Чу се тъп удар, когато Джо излезе от сянката под стълбите и заобиколи къщата. Ръката на Кел застина, а главата му тутакси се извърна. Рейчъл замръзна, после бързо притича до входната врата. Нямаше нужда да го предупреждава да не се показва. Знаеше, че само докато се огледа, и той щеше да се скрие безшумно в къщата.
Тя отвори вратата да излезе на верандата и се сети, че Кел беше разкопчал няколко копчета на блузата й. Бързо ги закопча отново и се огледа да види какво беше това нещо, което наруши спокойствието на Джо. Тогава чу, че по частния път приближаваше кола. Не беше Хъни, тъй като тя току-що бе тръгнала, а в редките случаи, когато Рафърти я посещаваше, не идваше с кола, а яздеше кон.
Пред къщата спря бледосин форд, правителствена кола. Джо беше заел позиция с наострени уши и тихо ръмжеше.
— Спокойно, спокойно — прошепна му Рейчъл, като се опитваше да види кой беше в колата, но слънцето се отразяваше в стъклото. Тогава вратата се отвори, излезе един висок мъж, ала остана до колата и се загледа към нея. Агент Елис беше съблякъл якето си, а слънчевите му очила закриваха очите му.
— О, здравейте — извика Рейчъл. — Радвам се да ви видя отново. — Южняшкият ритуал на посрещане имаше своите предимства. Даваше й време да събере мислите си. Защо беше дошъл? Дали не бяха видели Кел, докато беше навън? Двамата внимаваха и се довериха на Джо да ги предупреди, ако някой беше наблизо. Възможно е някой с бинокъл да ги бе видял.
Тод Елис й се усмихна с колежанската си усмивка.
— Радвам се да ви видя, госпожице Джоунс. Помислих си да се отбия, за да проверя дали всичко е наред.
Много нескопосано извинение, че се бе отклонил на километри от пътя си. Рейчъл заобиколи Джо и отиде до колата, за да попречи на Елис да гледа към къщата. Нямаше вероятност Кел да се покаже, но тя не желаеше да рискува.
— Да, всичко е наред — заобиколи колата и застана до вратата така, че той трябваше да се обърне с гръб към къщата, за да е с лице към нея. — Горещо е, но е добре. Намерихте ли мъжа, когото търсите?
— Не, няма и следа. Нищо ли не сте забелязали?
— Не, дори и от разстояние, а Джо винаги ме предупреждава, когато някой е наблизо.
При споменаването на кучето Елис извърна рязко глава, сякаш да провери къде се намира Джо. Кучето все още стоеше в средата на двора с поглед, вперен в натрапника. В гърдите му звучеше глухо ръмжене. Елис се изкашля и се обърна към Рейчъл.
— Добре е, че е с вас. Нали живеете сама и надалеч? Не е излишно да сте по-внимателна.
Рейчъл се изсмя:
— Ами всъщност да. Погледнете Хауърд Хюз. Ала аз се чувствам в безопасност с Джо, който охранява къщата ми.
Тя не можеше да е сигурна, тъй като тъмните стъкла скриваха очите му, но й се стори, че той наблюдаваше гърдите и краката й. Обзе я паника и се наложи да овладее порива си да провери копчетата си, дали се бе закопчала правилно. В противен случай беше твърде късно. Агент Елис нямаше причина да мисли, че е била в къщата и се е целувала с мъжа, когото той преследваше.
Тогава внезапно Елис се изсмя и свали очилата си.
— Не съм дошъл да ви проверявам — той се облегна на отворената врата на колата. Позата му бе отпусната и уверена. Поради безупречния си добър вид беше свикнал да получава одобрение от жените. — Дойдох да ви поканя на вечеря. Знам, че не ме познавате, ала имам завидни препоръки. Какво ще кажете?