Ранни дългове ((книга първа))

Той винаги е бил в котела на кипящия живот. Понякога дори е бил повече, отколкото се полага на един творец. Където има да се решават въпроси относно градоустройството, оформянето на градската среда, създаването на нови паметници, на паркове, подготвянето на нови издания, оформлението на вестници, сборници, решаването на задачи от организациите на културата, на работата на творческите групи — Цвятко Йорданов е там. С писателите ходи на литературни четения в градовете и селата на окръга, в промишлените предприятия, и се завръща с куп рисунки — на хора от строежа, на селяни, на участниците в четенията. Следи внимателно театралния живот. Дружи с младите творци. Някога бе в кръга на оная ентусиазирана група, която създаде литературното приложение „Дъга“ към окръжния вестник и основа Клуба на дейците на културата. Може спокойно да се каже, че в 60-те години той бе един от ония неспокойни творци, на чийто ентусиазъм и упоритост ние дължим разчупването на шаблоните и интензивното развитие на културните процеси. В един от бележниците си съм записал разсъжденията на скулптора пред 25-годишнината на Клуба на дейците на културата (КДК): „Ние си живеем с риска и на сто години живот да си умрем пак малолетни… Клубът има вече своите 25. От хляба на столетието това е една четвърт. С езика на народа е един голям комат от време, които Клубът е изял. Колко е пораснал тогава?… Когато се заех да изградя клубния знак, някак бързо ме обзе идеята за вечния полет на човека и направих птица. Еднокрила птица (защото второто крило се покрива от първото), която напомня и лодка. Значи, едновременно птица, в неспирен полет към висините, и платноходка на безсрочен път…“

Едновременно в ателието на скулптора се извършваше огромна, упоена от търсене и новаторство работа. Защото скулпторът Цвятко Йорданов и мислителят Цвятко Йорданов си бяха подали ръка и не искаха и не можеха да изостанат от времето. В много неща може да бъде упрекван Цвятко Йорданов, ала справедливостта изисква да кажем, че никой не може да го упрекне в естетическа ограниченост, в застой. Защото в ателието, посещавано от най-добрия мисловен и художествен потенциал на България, се кръстосваха и противопоставяха мнения, школи, моди, ала скулпторът винаги ги прокарваше през сърцето и разума, сверяваше ги с изискванията на хората от родния край, с изискванията на времето, и чак когато биваха изпечени в пещта на личната изстраданост — тогава се показваха като художествен резултат.

В малкото часове, които си отреждаше за почивка, Цвятко Йорданов сядаше на чашка в Клуба на дейците на културата, сипеше на околните епиграми, сатирични наброски, които той определяше като съставки от нещо по-едро, което носи работно заглавие „Създадено ета — между две питиета“. Някой от тези игри на ума дори заслужават да бъдат показани на читателите, ала Цвятко Йорданов ги отминава като деца на почивката, като „бъбривост“, породена от вседневната мълчалива борба с камъка. В други дни и нощи обичаше да се връща към словесните уроци на учителя Бешков, този незабравим ерудит; „пишеше“, вървейки, незабравими есета — за мостовете, за приятелството, за постовете и славата, за любовта, за вестника, за книгата… Малко бяха предвидливите — много от тези „разсипани“ из улиците догадки и прозрения останаха незаписани и разпиляни… На ул. „Петропавловска“ 43 във Враца е последното ателие на Цвятко Йорданов. Когато е вън от ателието, той често поставя някаква бележка, която ще улеснява дължимото вчера, или обещаното за утре. Някъде в средата на 1991 г. той постави на входната врата бележка със следния текст: „И когато ме нема — тук съм! Тук съм!!!“ И не поставя вече други бележки… И всички, които знаят донякъде качествата и мащаба на неговите творчески посвещения (към миналото, към бъдещето), четат тази бележка и разбират трайния й смисъл.