Ранни дългове ((книга първа))

Дълбоко съжалявам, че напоследък положението ми — става въпрос за здравето — беше влошено доста сериозно и нямах възможност лично да те видя и да ти засвидетелствам всичко това, което може би неумело се мъча да изразя сега на хартията. Разчитам и този път на дарбата ти да разбираш човека от полудума.

За себе си какво да пиша — постъпих на 21.V в тази клиника по лечебно хранене, дано най-после ми помогнат да не се въргалям вече по тия проклети болници. От 78–79 кг. сега съм останал 51.200 кг. Краката и ръцете ми треперят, мъчи ме стягане в гърдите и задух, виене на свят и притъмняване пред очите, болки в сърдечната област — епизодични, но не много утешителни. Тук лекарите предприеха нови изследвания, надявам се нещата да тръгнат към по-добро. Надявам се обаче не е най-точната дума. Твърдо съм уверен, че ще си стъпя на краката в недалечно време. Тялото ми се оказа недостойно и кекаво, но духът ми е все така непокътнат, даже по-силен и ако е въпрос за кураж, мога да раздавам на здравите песимисти с пълни шепи. Без да се пресилвам — чета по малко и пиша. Имам нови стихове, които са по-добри от всичко, което съм писал до сега. И независимо, че съм откъснат от културния живот във Враца, живея напълно пълноценно, и така ще бъде до самия край — какъвто и да се окаже той.

Много сърдечни поздрави и на теб, и на Елена.

Цанко Христов

П.П. Пропуснах да отворя дума по един въпрос, по който знам, че се коментира и търпя упреци. Това е, че като съм в това положение, нищо не правя за Литературната група и за отделните творци във Враца. Ще кажеш, че болестта не ми позволява, че съм извинен и пр. Да, но аз не мога да си простя всичко това и в него е най-голямото ми угризение. Зная, че творците ме разбират, но дано дойде по-скоро деня, да мога да се реванширам за бездействието и за несъмнените вреди, които съм нанесъл специално на литературния живот със своето отсъствие. Знам прекрасно, че не сме солта на земята, че животът и без нас ще си върви, може би и по-добре, но нищо не може да ни освободи от нашите задължения. Бих казал, че не дори свободата, а осъзнатия дълг свързва човека с другите люде и му дава благословеното усещане, че е на своята почва, в своето време — т.е. — че живее…“