Ранни дългове ((книга първа))

Бяха спрели от печат набраната на коли първа моя книжка „Измислени истини“. Стоях стъписах и ошашавен в коридорите на издателство „Народна младеж“ и не знаех какво да правя. Позвънях в дома му. Не знам точно какви думи съм казал. „Чакай ме там, идвам“. А са ми казвали, че не е много отзивчив… След петнадесетина минути влезе в издателството, нахлу в стаята на директора Марко Недялков. Секретарката го посрещна учтиво, а той огърмя пространството. „Знам, че го няма, тези литературни началници все ги няма, когато ги търси човек. Отвори ми стаята му да звънна аз в Це Ка и да питам — кой и като как прави тези щуротии.“ И от стаята на директора започна да върти телефоните… По някое време извика: „Свържете ме с Венко (Венелин Коцев б.а.) Няма ли го? Свържи ме с някой от началниците на отдел «Изкуство и култура»… И този го няма — ха така… Ало, Бояджиева ли е? Стоян Даскалов се обажда… Исках с Венелин Коцев, но началството все го няма… Не знам кой и как се разпорежда, но са извършили огромна глупост. От издателство «Народна младеж» ти звъня… Тези тук са спрели от печат, та изгорили ли са, набрана на коли първа книжка на един млад автор. Марин Ботунски. Момчето е талантливо колкото си иска, а тези бездарници тук виж каква са я свършили… Или пък вие там… Искам да разбера…, аз ще разбера как стои тази работа, но няма да я оставя така… Как така не знаете! Тези тук му казали, че не знаят, вие не знаете… Кой знае в тази държава?…“

За Стоян Даскалов са изречени и най-хвалебствените и най-отричащите думи. Бил е и с ореол, и с трънен венец. Назовавали са го и първи, и последен. Литературните и политическите джуджета как ще бъдат забелязани, ако не се покатерят по огромна снага, като тази на Стоян Ц. Даскалов… Аз, обаче, винаги си спомням думите на мама: „Такива хора, мале, в джобовете си бъркат плитко, а в душата си — дълбоко.“ И наистина дълбоко е бъркал Стоян Ц. Даскалов, за да бъде забелязан още в 1940 година и да му присъдят наградата на БАН за книгата „Магдина чука“. Може днес да не се уважават даваните по-късно награди, но те все пак са знак, че писателят е оценяван от съвременниците си. А Ст.Ц. Даскалов през 1950 г. става лауреат на Димитровска награда за романа „Път“, през 1967 г. му е присъдено званието народен деятел на културата, втори път лауреат става през 1969 г.