Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Цанко Христов беше в разгара на творческите си сили, когато трябваше да се прощава с полето: „поле постой, постой до моя праг…“ Беше хвърлил много сили да разорава, сади, да окопава и плеви това поле, като добър селянин беше приглаждал длан в нивите му, беше извивал потни ризи. Смъртта му отне правото на щедър жътвар, отне му възможността да търси настойчиво онази черта, която придава по-завършен лик на времето ни. А може би тя съществува и внимателният читател ще открие между трудните му, изстрадани стихове далечен намек или тънко предмостие към нея!
Той си отиде така, както беше писал в стихотворението „Пчела“:
Враца, 1987 г.
Знак за човека и времето
Толкова е светла, толкова е топла тази ранна есен, така силно грее слънцето и е ясносин и избистрен небосклона, че все имаме чувството за неотминало лято…
… Много хляб и вино сме си поделили. Много вечери и нощи сме седяли или вървяли един до друг, мислите са се радвали на радостни възходи и възпламенявания, счепквали са се, изостряли са се като люти ками, отричали са се, присвятквали са като кремъчни искри; вземал е тоя, който е имало какво да взема за утрешната борба с думата и камъка. И пак… и пак се въртяха дните и нощите на радостното и изтощително търсене…
Точно в деня на шестдесетгодишнината му по телевизията излъчваха документален филм за скулптора, и режисьорът Димитър Добрилов ни покани в дома си — да се черпим и заедно да гледаме филма. Цвятко Йорданов пристигна радостно възбуден, по-късно дойде съпругата му Емилия и синът му, младия художник Вельо Цветков — носеха те пита и пиле, почерпка, а аз си мислех, и сега си мисля — ох, не трябваше ли, както правим за много самодейци и полупрофесионалисти, по друг начин да отбележим годишнината на скулптора… Не бяхме отпили първите чаши, когато филмът започна. И ни погълна откровеният разказ на художника, добрите находки на автора, финният поглед на оператора зад камерата…
И връщах времето назад…
Някъде в шейсетте години Кирил Торомански отпечата в „Отечествен зов“ миниатюрата „Гонене на небетата“, посветена на Цвятко Йорданов. Много ме впечатли това разкриване на нови и нови хоризонти пред младия човек, това гонене на хоризонтите от жадното за знания и откривателства селско момче… Точно така — гонене на небетата — мога да нарека неговият творчески път, неговата жадност да открива и създава, да се вглежда и да прониква дълбоко в характера на човека и времето, да го трансформира в художествен образ, в знак, по който идните поколения ще ни разпознават.
Цвятко Йорданов е роден в с. Вировско през 1926 година. Той сам обича да доуточнява, че се е родил на нивата, на Байнов брег, в най-усилния работен сезон. Обича още да уточнява, че земята, на която се е родил, на която живее и работи, е богата земя и ражда много царевица, жито и добри хора. Любовта към родната земя, към родния край, дава отпечатък на цялото творчество на скулптора. „Трудът на нашенците“ се вмества още в ранните му творби. При кандидатстването си в академията рисува селяни, селянки, образът на майката. „Рисунката, която най-много тача — споделя Цвятко Йорданов — от тези, които приложих тогава, бе мама на дарака. На оня примитивен дарак, в който ще пъхне краката си и ще даде първична обработка на кълчищата и вълната, и ще изтъче след това чергите, торбиците, чувалите — всичките тия вещи, които съставляват и определят нашия бит. Скиците ми в часовете по композиция в Академията също се въртяха около тази тема — селянинът, селянката, селянчето в труда, в борбата. Все от тоя период са «Юнак през житата», «Селянка с мотика», «Селянин със секира», «Селянин със силен вол»…“
Дипломната работа на Цвятко Йорданов при завършването на Художествената академия естествено ще бъде в тази тематична насоченост, посветена на неговото детство; художествената му работа, която и до днес го събира с хората и го осъществява по чудесен начин пред съселяните му, пред „нашенците“ — „Биволарчето“.
Биволите, понесли първите му седемнадесет години, като прекрасна метафора продължават да носят скулптора на гърба на своята тематична връзка, носят го на гребена на мисловното и чувствено единение с народа, и по-точно, с трудовия селянин, независимо от големия списък на завършените творби и порасналото художествено майсторство.