Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
На българския читател той е известен с книгата „Другарю генерал“. По-малко е известно другото, което искам да разкажа.
Когато речите и приветствията свършиха, а в залата започнаха танците, ние седнахме край една от масите, а писателят, може би докоснат от преливащата младежка възбуда, дълго и разпалено разказваше за трудния път на неговото поколение.
Марк Борисович работел като редактор в издателство „Млада гвардия“. Една сутрин възрастен човек донесъл ръкописа на Николай Островски „Как се каляваше стоманата“.
Гледах го напрегнат и с любопитство, а Марк Борисович не криеше радостта си: „… Истинско щастие е да редактираш такава книга… Само това да беше в моя живот — пак щях да бъда доволен от съдбата си.“
Не беше нужно да се настоява. Марк Борисович разказваше надълго и развълнувано, фразите му бяха накъсани и заредени с особено напрежение. Бях неопитен още — не записах целия разговор тогава. Ние често оставаме край нас да изтекат случки, събития, мисли, които няма как да се възкресят по-късно. В едно мъничко тефтерче съм записал само думите от разказа на писателя за срещата му с Николай Островски след прочита на ръкописа:
— Седяхме един до друг. Той беше блед, с изострени скули. Докато търсех най-точните думи за начало на нашия разговор, Островски започна: „Говори честно. Какво мислиш за книгата ми: победа или поражение? Ако е победа, говори за слабостите!“ Не ме виждаше, ала през цялото време стискаше ръката ми — като че ли искаше от нея да разбере истинския, незабулен от учтивостта на думите отговор… А нямаше какво да се забулва — имаше победа. Имаше чудесна, ярка книга, имаше изградени силни характери на герои, които съвсем естествено станаха любимци на не едно поколение.
В тефтерчето съм подчертал думите: „Ако е победа, говори за слабостите!“ Какво още бих могъл да кажа?
1966 г.
Пръсна светлина и се отрони…
Няколко дни преди Цанко Христов да си отиде от тоя свят, го посетих в болницата. Часът бе определил той. Влязох в болничната стая, приседнах до леглото и му подадох новоизлязлата книжка на алманах „Околчица“. Той я погали с костеливата си ръка, отпусна глава на възглавето и заспа. Зачаках. На съседното легло лежеше опериран, но жизнен човек. Той заговори, че „съквартирантът“ му не се храни и е отпаднал. Мъчех се да го слушам учтиво, а мисълта ми тръгна по други пътеки, назад в годините на ранното ни запознанство с Цанко Христов, в неговите поетически търсения, мъки и радости.
Той дойде във Враца и в поезията от сгушеното в тишина селце Царевец. Беше завършил Педагогически институт и преминал романтичната и вглъбена школа на селския библиотекар.
В редакцията на окръжния вестник „Отечествен зов“ приеха не само литературен сътрудник, но и една надежда. Каква беше и какво крепеше тази надежда? Цанко Христов имаше чист и любопитен поглед към света, а кръвта му може би пренасяше закодираните знаци и тревоги на някогашните граматици от Староселската школа. Тази школа беше изтляла във времето, останали бяха само рисунките и надписите в Староселската пещера и в старата църква на Царевец.
В тетрадките, които носеше Цанко Христов, изписани със стихотворения, имаше такова четиристишие: