„Голямата къща“ на епика
Той е роден във врачанското село Лиляче през 1909 година. Завършва Педагогическо училище в Лом, Учителския институт в Шумен и славянска филология в Софийския университет.
Той създаде грамадно по обем и художествена стойност творчество: „Магдина чука“, „Мелницата Липованска“, „Път“, „Първа дружба“, „Стубленските липи“, „Поколение без земя“, „Есенно сено“, „Земя на апостоли“, „Предшественикът“ и много други.
Стоян Ц. Даскалов.
Като прогимназиален учител в с. Лиляче започва писателските опити — пише малки разкази, стихове, песни, чието предназначение е предимно за учениците му.
Включва се в кооперативното движение. Уволнен е като учител заради прогресивните си идеи. Установява се в София.
През Втората световна война Стоян Даскалов заминава като доброволец на фронта. Тук с Димитър Чавдаров — Челкаш редактират фронтовия вестник „Часовой“.
След войната, в годините 1947–1956-та е главен редактор на списание „Дружинка“. Работил е известно време като редактор в сп. „Български войн“ и сценарист в Българска кинематография. След което се отказва от всякакви постове и служби, за да се отдаде, до края на живота си, на литературен труд и да създаде може би най-голямото по обем литературно творчество у нас.
Като писател и гражданин той бе близък до народния живот.
С особена сила и драматизъм са заредени творбите му, посветени на основния сблъсък — раздялата на селянина със земята.
Стоян Даскалов беше самобитен писател. Имаше прям характер. Беше пословично трудолюбив. Недолюбващите го ще кажат: и пословично стиснат.
Мисълта му бе подпечатана с неповторимост.
Влюбен във врачанската земя, жизнелюбец, той дълбоко и с обич се вглеждаше в света на селския човек и присвитите му, бляскащи очи, виждаха повече от много взиращи се в същия терен.
Бивал съм в домът му — в гостната и в работния кабинет. Завиждал съм му за оная „планина“ от още неизползвани ръкописи, за картините и рисунките от най-изтъкнати български художници. Бивал съм с него на литературни четения, на срещи на Стоян Даскалов с читатели от градове и села на някогашния Врачански окръг. Свидетел съм как писателят се интересуваше и от най-малките подробности от живота и битието на селския човек.
Приживе още се носеше „славата му“ на човек, който умее да си отвоюва високи хонорари. Намираха го за стиснат, скръндза човек. Спомням си, че някаква привечер в град Криводол се опитах, млад и глупав, да начена дума за това. Смутолевих го някак, поменах, че „големият трябва да е голям във всичко“… Той ме гледаше с втренчени очи и мълча известно време. След това каза: „Аз уважавам трудът си и искам той да ми се заплаща, както между впрочем искам да ми се плаща и за пропиляното време. Но дори по-важно от уважението към труда е уважението към свободата. Не съм на щатна заплата — и ако не държех да ми се заплаща според количеството и качеството на вложения труд — тогава ще съм зависим от всеки началник и чиновник… Звънят ми — да съм бил на не знам какъв си комитет, на събрание, на тържество, в жури… Да, ама там седят все чиновници, хора на които им «тече» заплатата. И могат да губят много време. И го губят. Казвам им — за толкова часове аз ще напиша един разказ — значи ми струва еди колко си. Ако много държите да бъда там — плащате.“
