Умирате ли, есенни дървета?
Въздишките ви, някога зелени,
люлели облаци, криле и мълнии,
надолу слитат — и под тях земята
като ковчег разтворен хладенее.
И вятърът ви пее упокой,
реката в дефилето ви оплаква,
а хълмовете вече коленичат
до гроба ви…
Но вий стоите прави!
И пак челата ви се вдигат остро,
и гърбовете ви не се пречупват
под гибелното бреме на страха.
И нека звяр и камък да си мислят,
че свършено е с вас. И жалък червей
да остри за плътта ви своя зъб.
Вий ще пребродите до дъно ада
от яростни фъртуни, от самотност,
от неми снегове и безнадеждност.
Април изправени ще ви намери,
в сърцата ви премръзнали да влее
от слънчевата животворна кръв.
Много преди да напише това стихотворение и преди да започне подготовката на книгата „Преображения“, вече „прихванат“ от ужасната болест, Цанко Христов беше освободен като председател на Окръжния съвет за култура. Ходеше отслабнал, ако перифразирам Стефан Цанев — „един костюм, наречен“ Цанко Христов се появяваше из града. Имаше жена и дъщеря, а нямаше никакви средства. Тези, които уж бяха близко до него се бяха отдалечили. Срещнах го пред редакцията на врачанския вестник „Отечествен зов“, заговорих го. „Довършвам документална повест, но нямам с какво да съществувам.“ Дай ми, предложих му, ръкописа, ще започна да го печата и ще получаваш поне колкото досегашната си заплата.
Донесе ми екземпляр от книгата още същия ден. В следващия брой 69 (от 2 септември 1980 г.) на вестника се появи първия къс от „Ако не бъда аз…“ И беше печатана тази документална повест от брой в брой — до бр. 64 от 14 август 1981 г. „Ако не бъда аз…“ беше работното заглавие на излязлата през 1982 г. книга „Юмрук свободна територия“.
По-късно обикаляхме със съпругата ми специализираните магазини, за да търсих специален ориз, една от малкото храни, които можеше да приема.
От София — Поликлиниката по лечебно хранене и метаболитни заболявания (етаж 2, стая 9) — идваха тревожни писма:
„29.V.1981 г.
София
Здравей Марине,
Обаждам ти се с тези няколко реда преди всичко за да изразя искрената си, дълбока и сърдечна благодарност за съучастието и грижите, на които даде израз в този труден момент в моя живот. Разбирам, че в основата на всичко това е твоята човешка доброта и духовна извисеност, умението да разбереш отделния човек и таланта ти да обичаш хората. Не съм от хората, които си кривят душата, за да сипят комплименти когато трябва и не трябва, и можеш да ми вярваш, че говоря напълно искрено. Не всеки от смъртните притежава тези добродетели, а що се отнася до мен, в това отношение виждам и признавам твоето превъзходство, макар че може би и у моя милост може да има нещо хубаво. Няма да изреждам тук отделните факти и човешки жестове, които си направил за мен, тъй като не е нужно; по-важното е, че сборът от тях, притурен към присъствието ти между другите хора, в работата, в литературния живот и на общественото поприще очертава една личност, ако не изключителна, то в много отношения достойна за уважение, за обич, за признателност, за възхищение…
