Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Беше ред на Татърсейл да се впечатли. Върховният маг беше адепт значи. И той ли беше чул смеха, придружаващ подреждането по полето? Надяваше се, че не е.
— Може би си прав — каза тя. — Лицето на Девата винаги е променливо — може да е, която си ще. Не мога да кажа същото за Опонн или за Въжето. — Кимна. — Много е вероятно да е уловка — добави тя, доволна, че говори с равен тон — истина, която я накара да се намръщи. „Винаги е по-добре, когато омразата и гневът си останат чисти, безкомпромисни.“
— Бих искал да чуя разсъжденията ти — каза Тайсхрен.
Татърсейл се стъписа, смутена от твърдия поглед на Върховния маг. Започна да прибира картите. Щеше ли да навреди, ако предложеше няколко обяснения? „Ако не друго, поне ще го обърка още повече.“
— Измамата е силата на Покровителя на убийците. Нищо не усетих за предполагаемия му господар, самия Сенкотрон. Което ме кара да подозирам, че тук Въжето играе сам. Пази се от Убиеца, Върховни, ако не за друго, то защото неговите игри са много по-потайни от тези на Сенкотрон. А докато Опонн играят своята версия, играта си остава същата и тази игра се играе в нашия свят. Близнаците на сляпата съдба нямат контрол във Владението на Сянката, а Сянка е Лабиринт, известен с това, че границите му се изплъзват. Заради нарушаването на правилата.
— Съвсем вярно — каза Тайсхрен и се надигна със стон. — Раждането на това проклето владение винаги ме е безпокоило.
— Още е младо — каза Татърсейл, взе Колодата и я прибра. — Окончателното му оформяне все още е на столетия далече и може изобщо да не се състои. Спомни си, че и други нови домове са загивали много бързо.
— От това вони на твърде много сила. — Тайсхрен отново се загледа към планините Морант. — Моята благодарност — каза той, щом Татърсейл пристъпи към стъпалата, отвеждащи долу в града, — струва нещо, надявам се. Тъй или иначе я имаш, магьоснице.
Татърсейл се поколеба за миг на площадката, после заслиза.
Нямаше да е толкова великодушен, ако разбереше, че току-що го е подвела. За самата нея не беше трудно да се досети за идентичността на Девата. Мислите й се върнаха към мига на появата на Девата. Конете, които беше чула да минават отдолу, не бяха илюзия. Взводът на Уискиджак току-що беше влязъл в града, през портата долу. А сред тях яздеше и Сори. Съвпадение? Може би, но не мислеше, че е това. Въртящата се монета леко беше залитнала в този момент, а веднага след това звънът й се върна. Въпреки че я слушаше в ума си ден и нощ, въпреки че тя се беше превърнала почти във втора природа, Татърсейл трябваше да се съсредоточи, за да я намери. Но беше уловила лекия тласък, усетила беше малката промяна и бе почувствала мига на колебание.
Девата на Смърт и Убиецът на Върховен дом Сянка. Тук имаше някаква връзка и тя притесняваше Опонн. Очевидно всичко оставаше в движение. „Страхотно“, промърмори тя, щом стигна най-долното стъпало.
Видя морския пехотинец, който я беше спрял, преди да дойде тук. Стоеше с други новобранци на двора. Офицери не се мяркаха. Татърсейл го повика.
— Да, магьоснице? — каза той, след като застана мирно пред нея.
— Защо стоите тук?
— След малко ще ни раздават оръжия. Сержантът отиде да докара фургона.
Татърсейл кимна и каза:
— Имам задача за теб. Ще се погрижа да получиш оръжие — но не от тенекиените, каквито ще дадат на приятелите ти. Ако някой старши офицер започне да те разпитва защо си отсъствал, донеси ми.
— Слушам, магьоснице.
Жегна я за миг съжаление, щом срещна блесналия, жаден поглед на момчето. Най-вероятно до няколко месеца щеше да е мъртво. Много престъпления бяха опетнили знамето на империята, но това беше най-тежкото. Татърсейл въздъхна.
— Отнеси лично следното съобщение на сержант Уискиджак, от Мостоваците: „Дебелата дама с магиите иска да говори с вас.“ Ще го направиш ли?
Хлапакът се изпъна, беше пребледнял.
— Да го чуя.
Пехотинецът повтори съобщението с безучастен тон. Татърсейл се усмихна.
— Добре. Сега бегом и не забравяй да ми донесеш отговора. Ще съм в квартирата си.
Капитан Паран се извърна, за да погледне за последен път Черните моранти. Взводът току-що се беше изкачил на платото. Гледа ги, докато не се скриха от очите му, след което се обърна към града на изток.
От това разстояние, с широката равнина помежду им, Пейл изглеждаше съвсем мирен, въпреки че земята извън крепостните стени беше осеяна с черни базалтови отломки и споменът за пушеци и пожари все още витаеше във въздуха. На някои места покрай стената се издигаха скелета и по тях се мяркаха дребни фигури. Изглежда, запълваха проломите в каменния зид. Откъм северната порта колона фургони мудно се тътреше към хълмовете, въздухът над тях беше пълен с гарвани. Покрай хълмовете имаше редица могили, прекалено еднакви, за да са естествени.