Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Нямаше намерение да остава в Ню Йорк, когато Мартина Клумп започне да бълва яростта си.
6.
Американският самолетоносач „Интрепид“
Неприятният рев на японските самолети отдавна беше заглъхнал сред ветровете на Тихия океан. Раната от забилата се в палубата на самолетоносача японска машина сега беше покрита и оздравяла. Там, където димът беше задавял оживелите моряци, сега висеше само облак от многоцветни балони. На мястото, където стотонната бомба беше избила половината екипаж на палубата с хангарите, сега светеха коледни лампички. А там, където ужасените пожарникари се бяха борили с потоците самолетно гориво, работливи бармани се мъчеха да угасят жаждата на празнуващите.
Сега гръмотевичните удари на войната бяха само спомен, а огромният самолетоносач на тихоокеанската флота беше превърнат във военноморски и военновъздушен музей. Килът му беше затънал в тинята на река Хъдзън, а бордът — закрепен здраво към кей номер 86. Изпълнена с експонати от историята на американската авиация, палубата представляваше музей на неподвижни самолети, неразделна част от Западен Манхатън.
Музеят обикновено се затваряше привечер, но различни организации бяха открили екзотичната атмосфера, където можеха да се провеждат обществени мероприятия. Нощем и особено през ваканционния период на борда на „Интрепид“ можеха да се видят празнуващи във вечерно облекло.
Тази вечер организаторите на празненството от клуба на войниците, моряците и пилотите весело се чудеха дали корабът наистина не би могъл да се отдели от пристана си. Макар големите телевизионни компании да бяха спрели вече да показват онзи видеоклип, в който „умната“ бомба улучва главната квартира на военновъздушното разузнаване на Саддам Хюсеин, гордостта от „Пустинна буря“ още не беше затихнала и събра хиляди ветерани на този следвоенен бал.
Нощта беше тиха и ясна. Ако беше заваляло, сигурно щеше да има и сняг. Зад входната врата към кея палубата на самолетоносача се издигаше нависоко, а крилете и опашките на самолетите върху нея сочеха към небето като събрано стадо акули. Полегатите страни на корпуса бяха облени в зелено сияние от светлините, а четирите входа към кораба се открояваха като жълти правоъгълници над зиг-зага на водещите към тях стълби.
На събитието присъстваха много от важните клечки в градската управа на Ню Йорк, защото след 1945 година рядко се удаваше възможност човек да се покаже сред униформени американски военни. През портала минаваха лимузини, контингент на нюйоркската полиция проверяваше пропуските на гостите, а офицерите в пълна парадна униформа се наслаждаваха на козируващите им с белите си ръкавици часови от военноморската полиция.
Една фигура, прегърнала голям метален цилиндър с наливна кока-кола мина покрай дългата редица зяпачи. Извиняваше им се, докато вървеше към един от полицаите. Качулката на черния анцуг беше пристегната около лицето, а върху нея се мъдреше шапка на член от екипажа на „Интрепид“. Върху гърба на червеното яке с надпис на музея се виждаше изрисуваният силует на кораба. Остра кашлица от зимна настинка разтърсваше приведените рамене на човека, който спря при пропуска. Полицаят се смръщи на кашлицата.
— Хайде, човече, че тази работа тежи цял тон — прошепна хрипливо човекът от екипажа. Ченгето му махна нетърпеливо.
Човекът от екипажа забърза покрай паркираните лимузини към тримата сервитьори, които се появиха при служебния вход, натоварени с провизии. Той тръгна подире им по стълбите, където се промъкваха покрай празнуващите с „моля направете път, отдръпнете се, ако обичате“. Мина през двойната входна врата, където го посрещна силната музика на духовия оркестър. Празненството върху хангарната палуба се вихреше с пълна сила. Моряци с тъмносини куртки, армейски офицери в закопчани догоре зелени кители и морски пилоти в бели костюми въртяха дамите си в бални рокли под звуците на диско-музика. От тавана висяха огромни макети на космическата капсула „Джемини“ и различни видове торпеда. Приличаха на коледна украса в салона на гигант. Дансингът беше покрит с паркет, така че докато оркестърът свиреше, подът се тресеше от тропането на стотици крака. Оркестърът беше настанен върху триметровата палуба за наблюдение, а солистът надуваше тромпета си надолу към тълпата.
Покрай стените бяха подредени барове, приличащи на столови. Човекът, облечен в униформата на екипажа, си проби път към най-близката маса, където изпотеният сервитьор го зърна и извика:
— Благодаря. Остави го някъде.
Той остави контейнера върху пода и отстъпи. Загледа тълпата. Група сервитьори вървеше бързо към помещенията за обслужващия персонал на кърмата. Нахлупил ниско шапката и с ръце в джобовете на якето, той ги последва.