Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— И така, приятелю — започна разговора Али-Хамза Асави на арабски. — Как е нашата госпожа Сифор? — Макар шофьорът да не разбираше нищо, Асави не би използвал имена.
— Изглеждаше доста разтърсена от експлозията — отговори Омар. Той свали баретата си и разкопча палтото. В лимузината беше приятно топло, а блясъкът на уличните лампи преминаваше като мъгливи факли от среднощна демонстрация покрай замъглените прозорци.
— Разтърсена ли? — изненада се Асави.
— Е, може би по-скоро „обидена“ би била по-точната дума.
— Защо?
— Тя мисли, че инцидентът може някак да попречи на собствената й мисия.
Асави се усмихна.
— И така ще бъде — каза той.
Омар се обърна, за да погледне в лицето Али-Хамза. Макар съмненията да заплашваха да излязат от устата му, той не можеше да си позволи да обвинява шефа си. После облегна бастуна върху седалката и го потупа с длан.
— Между другото, Али-Хамза — каза той, — този предмет ми послужи много добре тази вечер. Едва не ме убиха.
— Ами?
— Точно преди да пристигнеш.
— Хубаво! — зарадва се Асави. — Сега може би хората ми наистина ще разберат защо, когато отиват на мисия в Ню Йорк, не им подарявам одеколон за след бръснене. Разрешаваш ли ми да разказвам за приключението ти? — попита иранецът.
— За мен ще бъде чест — усмихна се Омар. После веднага смени темата. — Кажи ми, Али-Хамза, не мислиш ли, че израелците наистина може да заподозрат госпожа Сифор за експлозията?
Очите на Асави блеснаха от доволство.
— Може би.
— Но тя няма нищо общо.
— Така е.
— Обаче нападението прилича на извършено от нея.
— Ако съм си свършил добре работата — без да извърта повече, призна Асави.
Значи така. Мартина е била права и яростта й справедлива. Тя подозираше, че работодателите й я вкарват в клопка, а Омар в наивността си го беше отрекъл. Той събра кураж.
— Али-Хамза — заговори Омар, насочил погледа си право напред. — Искам да бъда освободен от тази задача.
Асави дори не трепна. Не беше изненадан, защото Омар Бин Ал-Уафа всъщност беше мил човек с чувство за справедливост. Поради тази причина той беше много подходящ за целта, за която го използваха.
— Съвестта ли те мъчи, Омар?
— Не бих искал да бъда инструмент за унищожаването на тази млада жена — призна Омар.
— Тя не е жена — каза Асави. — Тя е оръжие и й се плаща достатъчно добре, за да бъде използвана, както счетем за необходимо.
— Не желая да участвам в това — настоя Омар.
— Тогава ще разговаряме за напускането ти, след като ми разкажеш всички подробности.
Омар разбра настойчивостта му и се облегна с въздишка. Али-Хамза беше прав. Човек не може да се оттегли от действаща операция независимо от недоволството си. Но ако Омар бъдеше принуден да продължи, поне искаше да знае каква е крайната цел. Беше свикнал със сложния начин на манипулиране от Асави, но сега се чувстваше наистина объркан. Мартина не бе извършила нападението, но Асави беше сложил нейния „подпис“ върху деянието. С каква цел?
— И така, Омар — продължи Асави. — По време на срещата ти почувства ли, че нашата мила дама може и да предположи кого всъщност представляваш?
— Не, в никакъв случай.
— Значи тя вярва, че мотивите ти са искрени? Че произходът ти е истински?
— Той е истински. Също както акцентът ми. Не че тя би могла наистина да схване такива тънкости.
— Защо не?
— Няколко години в Ливан не могат да превърнат една германка в арабски учен. — Омар се раздвижи на мястото си. Разговорът с Али-Хамза придобиваше неприятния вкус на разпит.
— И не е задавала повече въпроси по отношение на твоите „работодатели“?
— Тя вярва в онова, в което й се иска да вярва — повиши леко глас Омар. — Че аз съм палестинец и представител на някой от лидерите на Фронта, който отхвърля съглашенията.
— Но ти си палестинец — изрече с известно презрение Асави.
— А ти си иранец — повиши глас Омар, а шофьорът ги погледна в огледалото за обратно виждане. — Но преди всичко ние сме мюсюлмани и сме верни единствено на Аллах…
Омар замълча. Али-Хамза го наблюдаваше с тънка усмивка. Той вдигна пръст и го размаха.
— Пак се хвана, Омар Бин Ал-Уафа.
Омар се облегна притеснен.
— Възрастта ме прави невъздържан — въздъхна той.
— Никога не е късно да се поучим. Чувствата ти са твърде близо до повърхността — усмихна се Асави. — Но аз съм сигурен, че като детектив ти разбираш психиката на затворниците.