Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
Но това съзнание не беше като никое от обикновените. Беше комбинация от две.
В някои от вечерите, когато Баба кротко седеше и пускаше съзнанието си на воля, тя улавяше усещанията на бродещи в гората ловци. Само понякога чувството бе подобно или поне смътна сянка на подобие. Само понякога, миг преди ловецът да убие жертвата си, разпръснатите нишки на мисълта му се събираха. Но това беше точно обратното — усилие да се разруши, да се осакати, да се отлюспи от същността на звяра лъскавото острие на хищническия инстинкт. Това беше съзнание на хищник, опитващ се да мисли.
Нищо чудно, че обезумяваше.
Тя отвори очи.
Леля Ог държеше тигана над главата й. Ръцете й трепереха.
— Е — попита тя, — кой е там?
— Бих пийнала чаша вода — отвърна Баба. Вродената предпазливост взе превес в обърканата й глава: — Само не от онзи кладенец, моля.
Леля се поотпусна. Когато една вещица почне да тършува из нечия чужда глава, никога не е сигурно кой се връща в съзнание. Но Баба Вихронрав нямаше равна. Маграт можеше вечно да опитва да намери себе си, а Баба дори не разбираше смисъла на търсенето. Ако тя не успее да намери пътя до собствената си глава, значи такъв просто няма.
— В колибата има от онова мляко — предложи Леля.
— С какъв цвят каза, че било?
— Ами… горе-долу сравнително бяло.
— Добре.
Когато Леля Ог със сигурност не можеше да я види, Баба си позволи леко да потръпне.
Тя се загледа във вълка, чудейки се какво може да направи за него. Нормален вълк не би влязъл в къща, дори ако е способен да си отвори вратата. Вълците изобщо не припарваха до хора, освен ако не бяха в глутница и в края на много тежка зима. И не го правеха от лошотия, бабаитлък или проклетия, а просто защото бяха вълци.
Този вълк се опитваше да бъде човек.
Вероятно нямаше лек.
— Ето ти млякото — подаде й го Леля Ог.
Баба се пресегна и го пое, без да гледа.
— Някой е накарал този вълк да си мисли, че е човек — сподели тя. — Накарали са го да се мисли за човек и след това са го зарязали. Случило се е преди няколко години.
— Откъде знаеш?
— Притежавам… неговите спомени — отвърна Баба. А също и инстинкти, добави на ум. Знаеше, че ще минат няколко дни, преди да преодолее желанието си да преследва впрягове по снега.
— О…
— Впримчен е между биологичните видове. В ума си.
— Можем ли да му помогнем? — запита Леля.
Баба поклати глава.
— Проточило се е прекалено дълго. Станало му е навик. А той гладува. Не може да стане ни едното, ни другото — не може да се държи като вълк, а не му се удава да бъде човек. И не издържа повече така.
За пръв път извърна поглед към Леля, а тя направи крачка назад.
— Не можеш да си представиш какво чувства — продължи Баба. — Скитал се е години наред. Неспособен да бъде човек и негоден за вълк. Не можеш да си представиш какво чувства.
— Мисля, че мога — отвърна Леля. — По лицето ти. Май че мога. Кой би сторил това на някое същество?
— Имам някого на ум.
Те се озърнаха.
Идваше Маграт. С детето. До тях вървеше един от дърварите.
— Ха! — възкликна Баба. — Да, разбира се. Винаги трябва да има — тя изплю думите — „щастлив край“.
Една лапа се опита да сграбчи глезена й. Баба Вихронрав сведе поглед към лицето на вълка.
— Моуууля — простена той. — Крррааааййй? Сегаааоу?
Тя коленичи и хвана лапата му.
— Да?
— Даааоа!
Баба се изправи, цялата авторитет, и кимна на приближаващото се трио.
— Господин Дървар? Имам работа за теб…
Дърварят така и не разбра защо вълкът подложи с такава готовност главата си на дънера.
Или защо старицата — онази, в която яростта вреше като рибен развъдник, поръсен с лющен ечемик — впоследствие настоя да бъде погребан както подобава, вместо да бъде одран и хвърлен в храстите. Много настояваше.
И това беше краят на големия лош вълк.
Мина час. Някои от дърварите се бяха отбили до колибата, където изглежда ставаха доста интересни неща. Обикновено сеченето на дърва не предлагаше голямо разнообразие.
Маграт търкаше пода с толкова магическа подкрепа, колкото й предоставяха кофа сапунена вода и четка. Дори Леля Ог, чийто непостоянен интерес към ролята на домакиня бе избледнял напълно още щом най-малката й дъщеря успя да хване парцала, чистеше стените. Старата баба, която не беше съвсем в час със събитията, угрижено вървеше по петите им с паничка мляко. Паяци, потомствено наследяващи тавана, бяха любезно, но твърдо пропъдени навън.
А Баба Вихронрав крачеше из сечището в компанията на старшия дървар. Той беше мускулест, млад и убеден, че изглежда по-добре с капсулованите си кожени гривни, макар че всъщност не беше така.