Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Сержантът гледа ту мен, ту Великия. Усмихва се:
— Ама вие сте големи майтапчии бе, момчета. Няма какво да ви уча, вие всичко си знаете. Исках само да ви подсетя, нали разбирате?…
Следващите два месеца са наистина добри за живеене. Доколкото може да се живее добре в казарма. Добри не само за Великия и за мен, но и за сержанта. Ние си вършим работата, той подписва каквото му поднесем. По някое време минава на проверка някакъв голям началник. Рови в документацията, завърта се из щаба, подпитва. И установява, че всичко е на шест. Появява се отново в залата и даже потупва по рамото сержанта.
— Браво! Щом можеш да се справиш и без шефа си, значи имаш добри командирски навици. А момчетата слушат ли, слушат ли?
— Тъй вярно, много слушат. Трябва да ги държа малко по-изкъсо, ама са добри. Няма проблеми! — оптимистично и бодро докладва сержантът.
— Кой беше по-коравоглавият от тях? — сеща се да попита полковникът.
— При мен корави глави няма! — пъчи гърди сержантът. Когато полковникът излиза от залата, той идва бързо при мен:
— Не се сърди, че аз така… Нали разбираш, трябва да градя авторитет…
Щом е за градеж, ще градим заедно. Важното е да не се разгражда. Пълен съм с великодушие. И отново си спомням песента за дъжда, изгубил спомена за своето минало…
XVI. Усмивка на „охранена и възгрозна италианка“
Майорът е загазил здравата. След операцията на крака следва втора — на стомаха. От съчетанието притеснение и две кутии цигари на ден, му се спуква язвата. През ума ми прищраква злорада мисъл. Нещо от рода, че Господ ме пази, но после съобразявам, че не е точно така. Господ по-скоро тропа по манерките тия, които се престарават в правене зло на ближния. Макар че… каква близост може да има между мен и майора? Наистина, теоретически, сме роднини, братя во Христа. Но майорът е атеист по служебно изискване, а това роднинство е толкова паянтово, че нито той би го признал, нито аз бих се надявал. И тъй като въпросът е доста сложно завързан, повтарям настойчиво молбата си: „Господи, ако започна пак да те моля за разни костици и болести, не ми обръщай внимание! Несериозно е да слушаш какво си поръчват хората един за друг. Ако им тръгнеш по акъла, жив човек няма да остане на тази планета… Ако оставиш на нас, ще се самоизтребим, молейки се смирено…“
Почти съм уверен, че Бог има доста ироничен характер. Или е прекалено мек и милостив, та понякога взема предвид молбите ни. И естествено, греши…
Неканонична мисъл. Нямам право на анализ на непознаваемата Божествена същност.
Работата в службата върви без ръчкане и подканване. Но възниква интересно положение, което поставя на изпитание отношенията ни с Великия. Есента един от нас трябва да се пресели на летището, филиал на нашето. От името му лъха мистерия — Габрова гора. Модернисти са измислили Монте Габро. Има и трето наименование, романтично — Габриела.
Работата там е по-малко, защото лети само една ескадрила свръхзвукови изтребители. За пръв път видях тия чудесии, когато кацна онази тройка, в края на есента. Всъщност, забравих как изглеждаха двамата пилоти, но помня третия, старши лейтенанта. Този, с рано прошарените коси и бялото, елегантно шалче. Защо ли ми е влязъл в очите?
Съблазънта на нашето летище — то е до столицата. Габриела си е едно село.
Вече е средата на лятото. Предстоят нощни полети и нашите милости се излежават под шарената сянка пред залата. Сержантът е забил нанякъде. Удари го на живот този човек. Ориентира се правилно, че не му трябва да се прави на лъв и положителните последствия от това решение просто го обляха. Сутрин се мерне, подпише ако трябва каквото му се поднесе и зачезне. Няма си началник да му дърпа юздите, войниците си вършат работата. Радост…
До дървото има площадка, на която се тренира приземяване с парашут. Площадката е покрита със ситен пясък. Лежим върху пясъка и си мечтаем колко хубаво би било, ако пред него имаше и едно море. Защото, ако има море, нали се сещате, ще има и женска свежест по бански. И подканващи погледи. Но море няма. Има един въпрос, който виси във въздуха: Кой от нас ще се пресели в Габриела?
Заговаряме по темата. Великият предлага класически вариант за решение — монетата. Джентълмен е: Нека аз определя условията. Грешка Велики, грешка…
— Ако се падне ези, оставам аз. Ако се падне тура, отиваш ти…
Странно. Великият се подсмихва тайнствено, като леонардовата „охранена и възгрозна италианка“ и ми предлага още едно предимство:
— Искаш ли ти да хвърлиш паричката?