Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
По едно време мярвам някакви очи. Изящни и тъжни. Очи от икона. Очите на… Света Екатерина.
Да бе, точно очите на Света Екатерина! Когато край теб няма нормално женско присъствие, започват да ти се привиждат очи на светици.
Нямам памет за физиономии. Но помня очи и изражения. Тези очи съм ги виждал някъде. Или просто вече съм достатъчно превъртял и въображението заема мястото на паметта?… Второто е по-вероятно.
Тръгвам си бавно. Вървя по разнебитените тротоари на крайния квартал и разсъждавам, къде калта е повече — по улиците, или в душата ми? При такава съпоставка, мърлявите улици май изглеждат доста чисти.
Поемам по пътя към летището. Вървя по края на шосето и се ослушвам, готов да отскоча в шанеца, ако чуя бръмченето на двигател зад гърба си — нямам никакво желание да бъда смачкан като хлебарка от пиян шофьор. Слънцето вече е залязло, а долу, на завоя постепенно изпълзява бледа, привечерна луна.
Чувам шум от двигател, но колата спира до мен. Москвичът на майора. Намествам се на дясната седалка. Мълчаливо се прибираме в поделението.
Великият е купил някакъв салам и бутилка вино. Сядаме до бюрото в залата и си правим малко пиршество. Тук е забранено да се яде — може да се развъдят мишки от трохите — но ние сме над някакви дребни забрани. Александър е весел, разказва ужасно интересни истории, но аз го слушам с половин ухо. Нещо ме яде отвътре. Нещото е осъзнатото неверие в собствените възможности. Преди година свирех, танцувах, карах момичетата да се заглеждат в мен. Тази вечер стоях като истукан и въобще не си вярвах.
Македонски явно умее да чете мисли. Спира да се смее заразително и ме поглежда в очите.
— Когато дойдох в залата, знаеш ли как ти завиждах? Ти знаеше толкова много, имаше куража да биеш контра на майора. После, в школата всички се съобразяваха с теб…
— … И затова ми се качвахте на главата…
— Качвахме се — съгласява се Великият — но толкова, колкото ти отпускаше. Хици би ти близал подметките до края на живота си…
— Бих бил щастлив, ако до края на моя живот не се срещна повече с него.
— Така да е. Не се срещай! Но се вземи в ръце. Не приличаш на себе си. Пусни малко блясък в очите! Ей, животът въобще не е свършил! Майорът, признава го или не, се съобразява с теб. Тръгвай да се измъкваш от ямата, чуваш ли? Чуваш ли?! — сръчква ме в ребрата той.
Чувам. Как да не чувам… И усещам, че страшно ми се пие вино. Наливам си голяма чаша и с наслада я изпивам на екс. Наливам си втора, нея я пия на едри глътки. Досега не съм пил на екс даже вода. Но чувствам някаква жажда, която двете чаши вино лекуват.
Вече по-спокойно, се опитвам да хвана някаква мисъл за опашката. Мотае ми се из главата една такава, неопределена. Признавам си:
— Не мога да се ориентирам в този свят. Нещо все ми бяга. Уж има толкова умни и свестни хора, а пък…
— Светът се изгражда и крепи от умните и подредените. Ама се управлява от лудите — чувам в отговор един парадокс.
Великият пуска радиото и в тъмнината, откъм ъгъла на стаята се чува тръпен, женски глас. Гласът пее за някакъв дъжд, чакан дъжд, топъл дъжд. Пее за това, че капките, падайки, изгубват спомена за своето минало.
И аз трябва да изгубя част от спомените си — поне тия, в които падах надолу?… Спомените могат да бъдат като гири, вързани на краката. Ако плуваш в дълбока вода, гирите могат да те повлекат към дъното. Ако не съумееш да отвържеш тежестта, трудно ще си стъпиш на краката. И още по-трудно ще поемеш към някакво различно бъдеще. В което има слънце.
Пролетта все пак идва. Някак изведнъж. Свежа, нахална, отново млада. Блъска с ветрищата си дърветата, нещо им се подиграва, а те се тресат — от смях или от страх — пред неудържимия й напор. Блъска и мен. Но не ме плаши, хубаво ми е. Измъквам се от чернилката, измъквам се!
Пролетта наистина прави чудеса. Едно малко чудо — майорът разписва книжката ми за цял ден отпуск. Цял ден извън поделението. Автобусът се измъква под носа ми, но веднага след него спира кола. Кара я някакъв мъжага с кариран каскет на английски денди. Още преди да отворя уста да го попитам нещо, той започва да ми разказва за парниците си. Гледа домати, заработва добри пари. Синът от тази година е студент. На щерката не й се учи, предпочела да хване един будала и да се омъжи, ама и това е добре. Момчето, зетят, е шофьор, полезен занаят, така решихме и проблема с транспортирането на доматите до пазара.
Изтърсва ме в центъра и запрашва нанякъде, тласкан в гърба от вятъра на оптимизма си. Човек за завиждане.
Отивам на кино и макар, че филмът ми е интересен, заспивам. Доста блъскане ми се събра напоследък, затова съм така сънлив. Пък може да е от пролетната умора? Ходя по улиците, зяпам момичетата, малко ми е тъжно, но наистина малко. Така, вървейки, краката ме завеждат в познат квартал. Така, вървейки, мярвам някаква двойка пред себе си. Още отдалеч виждам, че момичето носи шлифер като на Дани, висока е колкото Дани и е Дани.