Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Сещам се още… Елинор Рузвелт, умна жена на умен американски президент, е казала много вярно: „Не могат да ни унижат без наше съгласие.“ Пардон, господин майор! Не мога да те спра да ми викаш. Но не съм съгласен да бъда унижаван! И ще продължа да се занимавам с мислена мухология всеки път, когато започнеш да редиш мъдри мисли по мой адрес.
На третият ден майорът просто претупва конското и ме изгонва от залата. А на четвъртия става истинското чудо. Майорът въобще не ми чете конско. На петия, също. Странно, но и през следващите дни — също… Наистина, има инцидентни взривове от крясъци, но аз имам настройката. Вече знам как да изрисувам мислената муха върху дърво, стена, върху сиво небе. Вече съм перфекционист като художник-анималист, рисуващ мислени мухи. Мога да нарисувам муха и върху визуален вакуум. Ако има нещо такова. Някъде.
XV. Паралелният свят все още съществува
Зимата тече ту сива, ту бяла, но безкрайна. Със сивотата на небе, покрито с мръсни облаци, с белотата на снега, но и с черните петна на оголената земя. Положението ми не се е подобрило, но и не се влошава. Майорът разговаря с мен чрез сержанта. Великият Александър прави картинката пикантно-деликатна. Той все така поддържа колата на майора и ползвайки каналите си, редовно я зарежда с бензин на аванта. Затова майорът го обича, дава го за пример, даже веднъж му донася истински портокал от столовата. В същото време аз показвам на Великия доста от нещата, които той не знае. Майорът вижда това, но пасува, защото го устройва. Вероятно, след не особено тежък размисъл е стигнал до извода, че будала като мен няма да тръгне да прави умишлени грешки и спокойно ме оставя да работя по парашутите, без да ми виси над главата.
Великият започва да ми помага в чистенето на залата и майорът се прави, че не забелязва това нарушение на собствената му заповед. Хитър е майорът, хитър е… Усетил е, че си паснахме с Великия и работата върви стабилно. Защо да не затваря по едно око за някои неща… Отпада и задължителния норматив един път на ден да мия чинии. Мия, но отвреме-навреме, колкото да не загубя форма. Май животът започва да тече нормално. Почти нормално… Сиво нормално.
Става и едно малко, приятно чудо. В петък майорът си тръгва без колата. Великият го е изфинтирал с някаква въображаема сериозна повреда, за отстраняването на която ще трябват поне два дни ровене из металните карантии. А колата си е в ред.
Привечер в събота се качваме на чудото на руската техника и се изнизваме през втория портал. На него дежури само войник, естествено — приятел на Великия. Вече сме зад оградата. И, като нормални празноглавци, тръгваме към кръчмата на близкия квартал.
На площада свири музика. Има сватба. Има много хора. И доста момичета. Хващам се, че ги гледам със жаден поглед. А с какъв поглед да ги гледам? Единствените женски същества, които съм виждал през последните месеци, са няколкото дебели лели, които работят из канцелариите на поделението.
По някое време музиката престава да свири хоро и подхваща някакви, уж модерни ритми. Наистина, и модерните парчета се свирят по същия начин, но е приятно да видиш как доста двойки запълват средата на площада.
Някога, много отдавна, преди да облека униформата, почуквах на барабани. Танцувах нелошо. Но това беше някога. Сега стоя като истукан на края на площада, при лелите, и не мога да откъсна очи от двойките, които се въртят около оркестъра. Нямам грам кураж да отида и да поканя момиче.
Великият е обявил, че по принцип не танцува. Но се оказва сред някаква групичка, където го посрещат с усмивка, ръкостискане и потупване по рамото. Да поддържаш колата на шефа означава, че се обзавеждаш и с възможността да завързваш и полезни познанства. Великият опитва се да присламчи и мен към групата, но не се получава. Мое устато величество стои като дърво и не успява да обели дума.
Вече притъмнява. Отивам до кръчмата, вземам си една бира и се връщам при лелите. А те, милите, се опитват да завържат разговор с мен. Отговарям им с половин уста. Въобще не ми минава през ум да се върна при веселата група. Там се познават, закачат се, смеят се. Все полезни умения. А аз не съм сигурен, че все още мога да се усмихвам.