Зона 51: Носферату
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Носферату». Краткое содержание книги:
Носферату нямаше представа за какво говори събеседникът му.
— Той все пак успя да си отмъсти — продължи с разказа си Сянката на Аспасия. — Нали ме попита за другите четирима аирлианци, които обитаваха Пътищата на Росту? Вампир ги уби. Издъхнаха в саркофазите си.
Значи баща му е мъртъв. Носферату не почувства нито радост, нито облекчение. Когато погледна съществото срещу себе си, осъзна, че тази война няма да свърши никога. Властта бе опасно нещо. Единствената причина, поради която Сянката на Аспасия не го бе убил, бе, че все още не представляваше кой знае каква заплаха за него. Носферату поклати бавно глава и другият го погледна с любопитство.
— Не ми ли вярваш?
— Вярвам ти — отвърна Носферату. — Вампир се закле да отмъсти преди много години. Изненадан съм само, че се е забавил.
— Забави се, защото предишните пъти аз му пречех.
— А този път?
— Бях уморен. Не мога да бъда навсякъде. Вампир избра момент, в който в Египетското царство цареше хаос.
— Къде е той сега?
— Недалеч оттук.
— Къде?
— На юг. Последните два века предимно се сражава. Лее кръв и я пие, разбира се. Направо се къпе в нея. Това му помага да забрави неприятностите.
Като например, че е самотен от векове, помисли си Носферату. Изглежда тримата имаха много общи черти.
— Защо ме спаси? — попита.
— Зная къде можеш да намериш аирлианска кръв.
— Къде?
— В Китай.
Носферату не бе чувал за това място.
— И къде е това?
— На изток. Много далече на изток. По-далече, отколкото си стигал някога. — Сянката на Аспасия се наведе напред и се втренчи в очите му. — Ще ти направя тази услуга, мой неживи приятелю, ако и ти ми направиш една услуга.
— И каква е тя?
— Артад и неговият кортад. Ще получиш тяхната кръв.
— Сам ли?
— Не би се справил. Ще ти е нужна цяла армия. Те спят сега в една гробница на име Циан Лин, в страната, наречена Китай.
Носферату разпери ръце.
— Но аз нямам армия.
— Не се безпокой. Аз съм ти приготвил. Има си и пълководец. Още е момче, но с известна помощ ще стигне надалече. Може би дори чак до Китай.
— И как се казва този пълководец?
— Александър, син на Филип, от една малка държавица на име Македония.
Гърция, 354 г.пр.Хр.
Вампир омота кърпата около главата си, закривайки очите и кожата от слънцето. Кърпата бе с червен цвят, за да може да вижда по-добре през нея, но тъкмо цветът му бе спечелил допълнителна слава. Понякога му бе трудно да си намери противник по време на битка.
Маршът до Пилос се оказа неочаквано продължителен. Още първата нощ, след като се разположиха на лагер и Вампир седна край огньовете, узна, че предстоящата война няма нищо общо с политиката. Целта й бяха само грабежи и плячкосване.
Щяха да се бият за пари.
Освен това бяха наели още три отряда от един съседен град-държава на име Пиргос. Вампир не остана впечатлен от военния им строй, изглежда се разчиташе основната тежест в битката на падне на плещите на спартанците.
До зазоряване и кървавата баня оставаше съвсем малко. Вампир долавяше във въздуха мириса на страх. Излъчваха го не само пиргосците, но и далеч по-опитните спартанци, обучени в логофобия — умението да потискат собствения си страх и да владеят тялото си. Но като цяло войниците изглеждаха спокойни. Повечето от тях се занимаваха с тази професия още от седемгодишна възраст, когато ги пращаха в агогите — казармите за подготовка и обучение. Вампир също бе преминал обучение, макар и в далеч по-напреднала възраст. Не съжаляваше за това. Макар в жилите му да течеше аирлианска кръв, тялото му бе човешко и се нуждаеше от тренировка и дисциплина, за да оцелява в трудни моменти.
Ударението на спартанското обучение не падаше само върху военните умения. То обхващаше тялото и ума, съсредоточавайки се най-вече върху науката за страха. В началото школниците се учеха да контролират мускулите си, когато всички инстинкти крещяха, че трябва да правят противоположното на онова, което им заповядваха. В едно от упражненията ги подреждаха на плаца със завързани очи, а инструкторите крачеха между редиците и от време на време удряха някого с пръчка. По този начин се потискаше инстинктивната склонност на мускулите да реагират при неочаквано нападение. Способност, която осигуряваше огромно преимущество по време на битка.