Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Как узна за телефонния апарат до залата? Ех, трудно ми е да кажа, защото за него думата „пространство“ едва ли значеше същото, както за нас. Ала нашият приятел си гледкаше „карта“ — структурата на връзките на всички инженерни съоръжения в града, и туй, което ние казвахме, почти винаги можеше да отговаря на онова, което той знаеше като Луна Сити. Твърде рядко се случваше да се замотае някъде.
И така, от деня, когато забъркахме заговора, винаги поддържахме връзка с Майк чрез широко разклонената му нервна система. Няма повече да споменавам този факт, ако не е нужно.
Мами, Грег и Уайо ме чакаха до външната врата. Съпругата си хапеше устните от нетърпение, обаче се усмихваше. Видях, че е дала на Уайо един шал. Мами се отнасяше със свободна душа към голата кожа; като всеки лунатик у нея нямаше нищо предвзето, но в църквата беше друго.
Стигнахме навреме, макар че Грег се запъти направо към катедрата, а ние — към столовете си. Унесох се в топло спокойствие без мисли, участвайки в службата по навик. Само че Уайоминг наистина слушаше проповедта: или познаваше нашата книга с псалми, или много добре четеше през нечие рамо.
После се прибрахме. Малките и повечето възрастни бяха легнали да спят. Ханс и Сидрис ни чакаха. Сидрис донесе какао и сладкиши, сетне решихме да си починем. Мами настани Уайо в стая по тунела, където живееха предимно хлапета — последния път, когато надникнах, там щръкнаха две от по-дребните момчета. Не я попитах как ги е размествала, явно даваше на моята гостенка най-хубавото, което имаше, иначе щеше да я сложи при някое от порасналите девойчета.
Онази нощ легнах при Мами отчасти защото нашата най-старша съпруга действа благотворно на нервите (а се случиха доста неща, от които моите се изопнаха), пък и да знае, че не съм прескочил при другарката, щом всичко затихне. Работилницата ми, където спях сам понякога, беше зад ъгъла до стаята на Уайо. Мами все едно ми бе написала черно на бяло: „Хайде, мили. Не ми казвай, ако си решил да играеш мръсно. Вмъкни се при нея зад гърба ми.“
Но нито аз, нито тя бяхме си признали. И така, оправихме леглото, поговорихме си, след като угасих лампите, и накрая се проснах.
Вместо да ми пожелае „лека нощ“, Мами забеляза:
— Мануел, защо твоята малка сладка гостенка се гримира като афро? Според мен нейните естествени цветове й отиват повече. Е, и сега не й липсва чар.
Извъртях се с лице към нея и започнах да обяснявам. Прозвуча ми доста тъничко, затова допълних още неща. В последна сметка се усетих, че казвам всичко освен едно: Майк. Споменах и него — не като компютър, а като човек, когото тя едва ли щеше да срещне заради сигурността.
Ала разкривайки на Мами положението, аз я включих в моята група и естествено на свой ред тя пък оглави друга. Това, че я въвлякох в конспирацията, не беше типичният случай, когато съпругът не се успокоява, докато не избълва всичко пред жена си. Да, може би прибързах, но ако въобще щях да й казвам, нямаше по-добро време.
Мами бе умна. И много способен началник — управлението на голямо семейство, без да си показва зъбите, изискваше точно тези дарби. Уважаваха я след фермерските среди и в цялата Луна Сити. Живееше тук по-дълго от всеки деветима на десет. Имаше с какво да помогне.
У дома тя бе просто незаменима. Без нейната подкрепа Уайо и аз щяхме да се видим натясно, когато използваме телефона заедно (трудничко бихме обяснили какво правим) или пречим на хлапетата да надушат нещо (невъзможно е!), но с Мами нямаше да имаме никакви проблеми вкъщи.
Тя ме изслуша, въздъхна и рече:
— Мили, струва ми се опасно.
— Аха — потвърдих. — Виж, Мими29, ако не искаш да се забъркваш, кажи ми… И забрави за какво сме си говорили.
— Мануел! Не бива да мислиш такива неща. Ти си мой съпруг, скъпи, взех те, за да преживеем заедно и доброто, и лошото… и твоите желания са заповеди за мен.
(Леле, каква лъжа! Обаче Мами си вярваше.)
— Не бих те оставила сам срещу опасността — продължи тя, — а пък има и друго…
— Какво, Мими?
— Смятам, че всеки лунатик мечтае за деня, когато ще се освободим. Всички освен неколцина нещастни, безгръбначни плъхове. Никога не съм споменавала това. Струваше ми се, че няма смисъл, а човек трябва да внимава за утрешния ден, да си носи товара и да върви напред. Но сега благодаря на Бога, който ми позволи да доживея това време, ако то наистина идва. Нужно е да ми обясниш по-добре. Предстои ми да намеря още трима, нали? Трима, на които бихме могли да се облегнем.
29
Понякога съпрузите на Мами я наричат и така. — Б.ред.