Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
Ей тъй си остана тайнствена неговата гибел, потъна сред гибелта на хилядите.
Сигурно синът му се е опитвал някак вяло и против себе си да открие подир Девети достойнство в смъртта на баща си, но оживелите въстаници свивали рамене: „Може би… — с добродушието на победители са казвали те… — Вероятно е, но не точно с нас е имал връзка. С други може да е бил. Виж, питай и ние ще питаме.“
Синът Зеленгоров се е отказал да пита, но в актива на неговия син отначало свенливо, а сетне все по-недвусмислено се съживявал прогресивен дядо, съживявал се, за да падне със смъртта на героите.
Внукът растял и делото на дядото растяло — плакало вече за паметник делото на стария Зеленгоров, или по-точно: младият Зеленгоров е плакал за дядо с паметник.
Измъквайки от забравата, завързвайки скъсаните логични нишки на цялото развитие на тази история, Людмил си обясни защо е минала магистралата през землището, защо е направила завой, за да мине над гроба на двамата Цекови и Брайнашки, защо с лопати на булдозери са сринати имената им. Разбра и защо тъй надменно Зеленгоров се е държал със селяните. Та той вече е бил не просто чиновник, а внукът на героя.
— Ти, Зеленгоров, ах ти, Зеленгоров, твойта мама, Зеленгоров… — говореше си той, докато се катереше към шосето, забравил завинаги за теленцето.
С такъв гняв махна към потока, че още първата кола намали скорост, отби и спря, предизвиквайки моментни киселини в хранопровода на магистралата.
Шофьорът на пикапа бе тъй ошашавен от това, че се е подчинил на подканата да спре, та не посмя и дума да размени с потръпващия до дясното му рамо странен спътник.
„Ти, Зеленгоров — мърмореше си Людмил, — падна ли ми, падна ли, пада ти се, Зеленгоров!“
Окръжният град обозначи приближаването си с вълшебен силует от комини, лъскави плетеници от газопроводи, кубистичен пейзаж от нови сгради.
Това не бе градът от детството на Людмил, нито пък дори от последното му идване тук преди десетина години, за което смътно си спомняше — на последния балкон в шестетажния небостъргач той пиеше мента и оглеждаше уютните дворчета в нозете си, поглаждайки хълбока на представител на местната интелигенция — я прогимназиална учителка, я старша сестра от окръжната болница. Толкова време бе минало оттогава, колкото да забрави чий бе онзи хълбок, а додето се е отдалечавал от последното си преживяване тук, градът е избуявал над вродената си едноетажност, расъл е в този строг, светъл силует, дирейки във висините спасение от вековната своя провинциалност.
На Людмил чак му се пригади, като си помисли, че всеки жител, значи и Зеленгоров, има пръст в това извисяване. Колко хубаво щеше да е, през целия си мръсничък живот Зеленгоров само пакости да е правил — о, щеше тогава с чиста съвест да го изчака Людмил на пусия, за да го повали с потомствената им загадъчна смърт. Но не — Зеленгоров е давал съвети и указания, безсънствувал е по цели нощи, треперел е за съдбата на един или друг пусков срок като за своя съдба и тъй е градил и той тези чисти широки улици, тези лъскави средноевропейски витрини, тези средиземноморски кафененца, в едно от които седна, щом излезе от пикапа Людмил.
Подредбата на държавата бе стигнала вече до такава зрелост, че не можеше да създава еднозначни хора — дори най-големият злодей бе принуден да изстисква мъничкото полезно от себе си в общия казан и това бе чудесно, разбира се, но поставяше пред Людмил трудна задача — как да се справи със Зеленгоров. Докато пътуваше, смяташе да отиде веднага в партията, ако потрябва при първия секретар да отиде и да му разкаже цялата работа. Но сега си даваше сметка, че разполага само с хипотеза, че тази хипотеза той ще противопостави на реални плюсове на Зеленгоров, че работата ще стигне до строго мъмрене, до възстановяване на някои неща — подправен камък с имената на Цекови и Брайнашки, подлез за селото, построен не със Зеленгорови пари, преустановяване на Зеленгоровата кариера за две-три години, докато съмненията се разтопят.
Излезе от кафенето и се упъти към съвета, без да знае точно какво ще прави. Влезе тъй намръщен, че не посмяха да го спрат. На втория етаж се замисли дали да мине все пак към председателя и на него да разкаже, но продължи нататък.