Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Върни се обратно в мъглата — рече непознатото създание. — По-топло е, тя спира вятъра.
Елбраян погледна надолу и едва сега установи, че нито едно дърво не се показва над сивата пелена, сякаш всички бяха напълно еднакви на височина. Това несъмнено имаше нещо общо с мъглата, каза си той.
— Хайде, ела — настоя дребното създание. — Не си мъртъв и не си в опасност. Вече не.
Младият мъж неволно потръпна при това споменаване на трагедията в Дъндалис. Начинът, по който бяха изречени тези думи, обаче — простичко и напълно искрено — му помогна да се поотпусне и вместо да прецени непознатото същество като възможен враг, той го погледна с други очи. За първи път забеляза колко изящно и красиво бе то, с изваяни черти и коса толкова руса и блестяща, че дори великолепната грива на Пони бледнееше пред нея. На Елбраян му се струваше, че самото създание сякаш бе изтъкано от светлина, която струеше от златистата му коса и се излъчваше от цялото му същество. Очите му бяха не по-малко прекрасни — като две сияйни звезди изглеждаха те, искрящи едновременно с детско немирство и с мъдростта на десетки лета.
Непознатият тръгна надолу по склона, ала спря досами мъглата, усетил, че момчето не е помръднало.
— Кой си ти? — попита Елбраян.
— Наричат ме Бели’мар Джуравиел — отвърна дребното същество с обезоръжаваща усмивка и му даде знак да го последва, дори пристъпи напред, така че краката му потънаха в сивия облак чак до глезените.
— Какво си? — продължи да разпитва Елбраян, този път по-уверено.
Всъщност вече и сам се досещаше какъв ще е отговорът, макар че и от него нямаше да научи кой знае какво, тъй като не знаеше почти нищо за елфите.
Джуравиел отново спря и го изгледа изпитателно:
— Нима наистина знаеш толкова малко?
При тези думи в очите на Елбраян припламнаха сърдити искри — съвсем не беше в настроение за подобни загадки.
— В мрачно място се е превърнал светът — продължи Джуравиел. — Само като си помисля, че едно столетие бе достатъчно, за да заличи спомена за нас.
Намръщената гримаса на Елбраян отстъпи място на искрено любопитство.
— Наистина ли не знаеш?
— Какво да знам? — сопна се той предизвикателно.
— Наистина ли не знаеш нищо за останалите раси, населяващи Корона?
— Знам за гоблините и за фоморийските великани! — повиши глас младежът, а гневът му, позатихнал за миг, започна да се възвръща.
Джуравиел имаше какво да отвърне на това, нещо за очевидната неподготвеност на Дъндалис да се справи с враг, за когото твърдеше, че знае достатъчно. Ако момчето наистина знаеше каквото и да било за злите раси по света, защо съселяните му не бяха успели да се справят с един най-обикновен гоблинов набег? Все пак, доброто сърце не му позволи да зададе такъв въпрос, не и докато раните на Елбраян бяха толкова пресни.
— Е, и покривам ли се с твоите представи за тези създания? На гоблин ли ти приличам или може би на великан? — попита елфът кротко и дори само гласът му, нежен и така мелодичен, бе достатъчен, за да направи смешно всяко сравнение между него и скверните, кресливи чудовища.
Елбраян задъвка долната си устна, мъчейки се да намери подходящ отговор, но така и не успя и вместо това поклати глава.
— Ела — за трети път го подкани Джуравиел и отново се накани да прекрачи в мъглата.
— Все още не си отговорил на въпроса ми — настоя Елбраян.
Този път изражението, с което елфът го изгледа, бе много по-сериозно отпреди.
— Отговорът, който търсиш, не може да бъде изразен с думи — обясни той. — Да, мога да ти кажа името на своята раса, няма да се изненадам, ако дори ти си го чувал преди, ала малко истина ще извлечеш от него и много нищо незначещи предания.
Объркан, Елбраян наклони глава на една страна.
— Представата, която инстинктивно ще изникне в съзнанието ти, щом чуеш името на моята раса, неминуемо ще се сблъска с онова, което виждаш със собствените си очи — продължи Джуравиел. — Попита ме за името ми и аз ти го дадох на драго сърце, защото думите „Бели’мар Джуравиел“ ти никога досега не си чувал и затова не свързваш с нищо конкретно. После обаче ме попита какъв съм, а това не мога да ти кажа. Това е нещо, което Елбраян Уиндон от Дъндалис сам трябва да открие.
Преди младежът да успее да отвори уста, за да попита откъде непознатият знае името му, Джуравиел се обърна и се изгуби в мъглата. В продължение на няколко мига Елбраян остана на мястото си, поклащайки се напред-назад, докато се мъчеше да въведе ред в мислите си. После изведнъж осъзна, че отново е съвсем сам, без никаква представа къде е попаднал. Май нямаше особен избор, освен да последва непознатия, който и да беше той.