Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Лежеше на обрасъл с мъх речен бряг, наклонен така, че главата му беше на нещо като възглавница. Обгръщаше го гъста, топла мъгла, която нежно милваше тялото и успокояваше сетивата му. Виждаше едва на метър-два пред себе си, а и звуците също потъваха в непрогледния облак, удавяни много преди да успеят да се измъкнат от лепкавите му обятия. Едно беше ясно — трябва да се намираше в някаква гора, тъй като краката му бяха затънали до глезените в паднали листа. Нещо — може би въздухът, с прелестното си, неземно ухание — му нашепваше, че това не е склонът, отвеждащ към Дъндалис, склонът, където беше срещнал…
Където беше срещнал какво, запита се Елбраян, чудейки се кои ли бяха непознатите създания.
Въпреки нараняванията, които беше получил в битката с гоблините, както и неудобството от нощта, прекарана в ъгъла на опожарения си дом, Елбраян не усещаше нито болка, нито дори схващане. Понадигна се, но вместо да се изправи на крака, предпочете да приклекне предпазливо и се огледа наоколо, опитвайки се да разбере къде е попаднал.
Ако се съдеше по дебелите, чворести дънери на заобикалящите го дървета, гората трябва да бе доста стара. През гъстата мъгла слънцето се виждаше единствено като неясно сиво петно, надвиснало над главата му.
— Запад — реши той, уповавайки се на вътрешното си чувство за ориентация.
Според него слънцето грееше от запад, значи следобедът вече преваляше.
Не му оставаше много време до падането на нощта. Изправи се, но продължи да се държи поприведен, чувствайки се уязвим въпреки гъстата мъгла. Разумът го караше да излезе от непрозирния облак и да огледа местността наоколо, ала тялото му отчаяно го молеше да не напуска успокояващата прегръдка на мъглата.
Все пак разумът надделя и младежът се заизкачва по склона с намерението да се измъкне от сивата пелена. Вървеше бързо и често се препъваше, проклинайки се безмълвно за шума, който вдига. Беше се катерил едва няколко минути, когато се озова на открито толкова неочаквано, че едва не се препъна отново, този път от изненада. В мига, в който остави мъглата зад гърба си, го връхлетя силен вятър — не просто моментен порив, а постоянен, свиреп вихър. Сведе поглед надолу, към мъглата, от която го деляха само няколко крачки, ала тя продължаваше да стои съвършено неподвижна, сякаш вятърът беше безсилен срещу нея. Ала как бе възможно подобно нещо?
Когато вдигна очи нагоре към склона, по който се бе катерил, Елбраян едва се сдържа да не ахне от изненада. Онова, което беше взел за обикновен хълм, се оказа огромна планина, в сравнение с която той се чувстваше като буболечка. Сега вече със сигурност знаеше, че не се намира край Дъндалис — тази местност по нищо не приличаше на ниските, покрити с дървета хълмове на родната му земя. Намираше се на западния склон на една висока планина, част от величествена верига, в чиято прегръдка, заобиколена от внушителни върхове, се бе сгушила овална, обвита в мъгла долина. Сняг (който, предположи Елбраян, никога не се топеше) покриваше далечните върхове; сняг се белееше и недалеч от мястото, където беше застанал той — толкова нависоко се бе изкачил.
Младежът безпомощно поклати глава. Къде беше попаднал? И как се беше озовал тук?
Изведнъж очите му се разшириха и той се огледа наоколо като обезумял:
— Мъртъв ли съм? — промълви и вятърът понесе думите му.
Никакъв отговор не долетя от мъглата, само безспирен, загадъчен шепот.
— Татко? — извика Елбраян и се хвърли надясно, сякаш там щеше да открие нещо различно. — Пони?
Нищо.
Сърцето му биеше лудо, кръвта трескаво пулсираше във вените му. Обзе го ужас. Тичаше във всички посоки — наляво, нагоре, а когато това се оказа прекалено трудно — пак надясно, като през цялото време не спираше да вика баща си, майка си, когото и да било.
— Не си мъртъв — меко изрече някой зад гърба му.
Елбраян застина на мястото си, мъчейки се да си поеме дъх и да се успокои. Някак си разбираше, че непознатият зад него не е човек — никой човек нямаше толкова нежен и мелодичен глас.
Дишайки дълбоко, младият мъж бавно се обърна.
Там, само на няколко крачки от него, стоеше едно от съществата, които беше видял на поляната. На ръст беше малко по-ниско от него и надали имаше и четиридесет килограма; ръцете и краката му бяха невероятно тънки, ала по нищо не приличаха на кокалестите крайници на Пони, когато тя беше по-малка. Никой не би нарекъл непознатото същество кльощаво, както никой не би нарекъл така изящните клонки на плачеща върба. Освен това, въпреки крехкото си тяло, дребното създание не изглеждаше нито немощно, нито беззащитно. Тъкмо обратното, от него се излъчваше спокойна увереност, вътрешна твърдост, която недвусмислено говореше, че то бе много по-опасен противник от който и да е гоблин.