През дивия Кюрдистан

— Вашият мютеселим да не е отшелник?

— Не. Но като комендант той получава освен безплатно жилище и шест хиляди седемстотин и осемдесет пиастри и се чувства като всички нас: от единайсет месеца не е получил нищо и не знае какво да яде и пие. Може ли тогава да се радва, когато има важни посещения?

— Искам да го видя и да разговарям, а не да се храня с него.

— Не може. Мютеселимът трябва да те посрещне съобразно ранга си и по достойнство и затова е повикал… Агата се смути.

— Кого е повикал?

— … тукашните евреи, за да вземе назаем петстотин пиастри. Толкова му трябват, за да купи неща, които са му нужни, за да те посрещне.

— И те му ги дадоха?

— Аллах! Те самите вече нямаха нищо, защото му бяха дали всичко. Сега взе на заем един скопен овен и още какво ли не. Това е лошо, особено за мен, ефенди.

— Защо за теб?

— Защото трябва да му заема петстотинте пиастри или…

— Или какво?

— … или да те питам дали ти… ти…

— Говори по-нататък, ага!

— Дали ти самият си богат. О, ефенди, не бих имал и една пара, ако днес не ми беше дал. И от тях трябваше да отстъпя на Мерсинах трийсет и пет пиастри.

Да заема на мютеселима петстотин пиастри, за да ме приеме, означаваше да му ги подаря. Те се равняваха приблизително на сто марки. Хм, след като намерих парите при животното на Абу Саиф, не бях съвсем без средства, а за целта, която преследвахме, благоволението на пашата щеше да ни бъде от полза. Бих могъл да дам петстотин пиастри и на още толкова можех да разчитам от Линдси, който за едно приключение би жертвал тази незначителна за него сума. Отправих се към стаята на англичанина, агата остана да ме чака.

Дейвид Линдси тъкмо бе зает с облеклото си. Продълговатото му лице сияеше от удоволствие.

— Сър, как изглеждам? — попита ме той.

— Истински кюрд!

— Уел, добре, много добре! Отлично! Но как завия тюрбан?

— Дайте го насам!

Никога през живота си Линдси не бе държал тюрбан в ръка. Сложих го на главата му, изкусно увивайки червено-черния плат около нея. Получи се един от онези огромни тюрбани, които тук носят само сановниците и знатните мъже.

— Така, най-сетне кюрдският велик хан е готов!

— Превъзходно! Великолепно! Прекрасна авантюра! Освобождава Амад ал Гандур! Всичко плаща, много добре плаща!

— Сериозно ли го казвате, сър Дейвид?

— Защо не?

— Наистина знам, че сте твърде заможен и знаете кога да давате парите си…

Англичанинът ми хвърли бърз поглед и ме попита:

— Искате пари?

— Да — отговорих просто.

— Уел, ще получите! За вас?

— Не. Надявам се, че вече сте ме опознали.

— Правилно, сър. И тъй, за кого?

— За мютеселима.

— Аха! Защо? За какво?

— Този човек е беден. От единайсет месеца очаква заплатата си. Поради това доста е изстискал тукашното население. Всички вече са без средства и никой не може да му заеме пари. Затова посещението ми го безпокои. Той трябва да ме приеме гостоприемно, а няма необходимите средства. Взел е един овен и разни други неща и пратил да ме питат дали съм достатъчно богат, за да му услужа с петстотин пиастри. Това не е прищявка и мисля, че няма да си получим обратно парите. Но тъй като е необходимо да го настроим приятелски към нас, реших…