През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
Това беше единственото, което все пак можехме да вкусим от ръцете на «мирта».
— Яйца? Ще ги получиш, ефенди — обясни пъргаво старата. — Но щом ги изядете, запазете черупките, защото Селим ага ги използва за пиене и понеже е непредпазлив, често ги чупи.
Оттеглихме се за малко в нашите покои и скоро се появи агата с одеяла, килими и лули, които бе заел от различни търговци. Одеялата и килимите бяха нови и чисти, така че можехме да сме доволни. После дойде Мерсинах. Тя носеше капака на старо сандъче за дърва, което служеше за чиния. Върху него бяха яйцата — нашият галаобяд. До тях забелязах няколко прегорели мекици и прословутото топено масло, оградено с черупки от яйца, в които имаше мръсна сол, счукан на едро пипер и доста съмнителен кимион. Лъжички за яйцата, разбира се, липсваха.
Най-сетне щастливо преодоляхме това разточително гостоприемство и Мерсинах се отправи със скъпоценната си посуда в кухнята. Агата също стана.
— Знаеш ли, ефенди, къде ще отида сега? — попита той.
— Сигурно ще ми кажеш.
— При мютеселима. Той трябва да научи колко знатен мъж си ти и как пазачът на неговия дворец се е отнесъл с теб.
Селим ага довърши служебния си вид, като избърса от мустаците си остатъците от топеното масло, което изяде сам, и излезе. Най-сетне бяхме сами.
— Може ли да говоря, сър? — попита Линдси.
— Да, сър Дейвид.
— Сега купува дрехи!
— На червено и черно каре.
— Разбира се!
— Тогава да отидем на пазар.
— Но аз няма да говори! Аз трябва купува, сър. Тук са парите.
— Само дрехи ли ще купим?
— Какво още?
— Няколко съда. Имаме нужда от тях, а по-късно можем да ги подарим на агата или на стопанката. Също и тютюн, кафе и други подобни неща, от които не можем да се лишим.
— Уел. Плащам всичко.
— Засега ще си послужим с кесията ви, а после ще си уредим сметките.
— Пфу! Плащам всичко! Уговорено!
— Да дойда ли с вас? — попита Мохамед.
— Както желаеш. Но мисля, че е по-добре да те виждат колкото се може по-малко. Още в Спиндури познаха, че си хадедихн, а не трябва да се забравя и че синът ти много прилича на теб.
Запалихме чибуците и тръгнахме. Коридорът беше изпълнен с дим, а в кухнята «Мирта» кашляше. Когато ни забеляза, дойде за момент при нас.
— Къде са нашите хора? — я попитах.
— При конете. Ще излизаш ли?
— Да, до пазара, за да купя някои неща. Не се тревожи, о господарко на кухнята! Там водата ти изкипява!
— Остави я да си кипи! Яденето все ще стане.
— Яденето? Да не го приготвяш в този голям казан?
— Да.
— Във всеки случай не е само за теб и Селим ага?
— Не. Аз трябва да готвя и за затворниците.
— Аха! Които са в съседство?
— Да.
— Има ли много от тези нещастници в сградата?
— По-малко от двайсетина.
— Всички от Амадие ли са?
— О, не. Това са няколко арнаутски войници, които са се провинили. Няколко халдейци, кюрди, неколцина жители на Амадие и един арабин.
— Арабин? Че тук изобщо няма араби.
— Докараха го от Мосул.
— Какво получават хората за ядене?
— Хляб, който пека, и после за обяд или вечеря, според настроението ми, това топло ядене.
— Какво представлява?
— Брашно, размито във вода.
— Кой им го носи?
— Аз самата. Чаушът ми отваря вратата на килиите. Виждал ли си някога затвор, ефенди?
— Не.
— Ако искаш да го посетиш, трябва само да ми кажеш. Ще те взема с мен.
— Чаушът няма да ми позволи.
— На мен ще позволи, защото съм му господарка.
— Ти?
— Да. Не съм ли господарката на неговия ага?
— Това е вярно. Би трябвало да помисля дали подобава на един важен ефенди да посещава затвора и да дава голям бакшиш на тези, които го развеждат.
— Подобава, о, господарю, наистина подобава. Твоята милост може би ще се разпростре и над затворниците, които сетне могат да си купят от мен храна и тютюн, неща, които им липсват.
Нищо не можеше да ми бъде по-добре дошло от това, което узнах. Но бях достатъчно предпазлив да не навлизам в подробности, защото това лесно можеше да породи подозрение. Повикахме Халеф, бюлюк емини и кюрда от Спиндури, за да ни придружат. После тръгнахме.
Пазарите бяха като запустели. Едва открихме едно кафене, където ни поднесоха рядко кафе. Там научихме защо Амадие е безлюден. Въпреки високите и оголени планини наоколо този град е нездравословен. При настъпването на по-топлото годишно време се появява изтощителна треска. Тогава жителите напускат местността и се отправят към близките гори, за да живеят в летните си жилища, наречени яйлаци.