През дивия Кюрдистан

— Само дрехи ли ще купим?

— Какво още?

— Няколко съда. Имаме нужда от тях, а по-късно можем да ги подарим на агата или на стопанката. Също и тютюн, кафе и други подобни неща, от които не можем да се лишим.

— Уел. Плащам всичко.

— Засега ще си послужим с кесията ви, а после ще си уредим сметките.

— Пфу! Плащам всичко! Уговорено!

— Да дойда ли с вас? — попита Мохамед.

— Както желаеш. Но мисля, че е по-добре да те виждат колкото се може по-малко. Още в Спиндури познаха, че си хадедихн, а не трябва да се забравя и че синът ти много прилича на теб.

Запалихме чибуците и тръгнахме. Коридорът беше изпълнен с дим, а в кухнята «Мирта» кашляше. Когато ни забеляза, дойде за момент при нас.

— Къде са нашите хора? — я попитах.

— При конете. Ще излизаш ли?

— Да, до пазара, за да купя някои неща. Не се тревожи, о господарко на кухнята! Там водата ти изкипява!

— Остави я да си кипи! Яденето все ще стане.

— Яденето? Да не го приготвяш в този голям казан?

— Да.

— Във всеки случай не е само за теб и Селим ага?

— Не. Аз трябва да готвя и за затворниците.

— Аха! Които са в съседство?

— Да.

— Има ли много от тези нещастници в сградата?

— По-малко от двайсетина.

— Всички от Амадие ли са?

— О, не. Това са няколко арнаутски войници, които са се провинили. Няколко халдейци, кюрди, неколцина жители на Амадие и един арабин.

— Арабин? Че тук изобщо няма араби.

— Докараха го от Мосул.

— Какво получават хората за ядене?

— Хляб, който пека, и после за обяд или вечеря, според настроението ми, това топло ядене.

— Какво представлява?

— Брашно, размито във вода.

— Кой им го носи?

— Аз самата. Чаушът ми отваря вратата на килиите. Виждал ли си някога затвор, ефенди?

— Не.

— Ако искаш да го посетиш, трябва само да ми кажеш. Ще те взема с мен.

— Чаушът няма да ми позволи.

— На мен ще позволи, защото съм му господарка.

— Ти?

— Да. Не съм ли господарката на неговия ага?

— Това е вярно. Би трябвало да помисля дали подобава на един важен ефенди да посещава затвора и да дава голям бакшиш на тези, които го развеждат.

— Подобава, о, господарю, наистина подобава. Твоята милост може би ще се разпростре и над затворниците, които сетне могат да си купят от мен храна и тютюн, неща, които им липсват.

Нищо не можеше да ми бъде по-добре дошло от това, което узнах. Но бях достатъчно предпазлив да не навлизам в подробности, защото това лесно можеше да породи подозрение. Повикахме Халеф, бюлюк емини и кюрда от Спиндури, за да ни придружат. После тръгнахме.

Пазарите бяха като запустели. Едва открихме едно кафене, където ни поднесоха рядко кафе. Там научихме защо Амадие е безлюден. Въпреки високите и оголени планини наоколо този град е нездравословен. При настъпването на по-топлото годишно време се появява изтощителна треска. Тогава жителите напускат местността и се отправят към близките гори, за да живеят в летните си жилища, наречени яйлаци.