През дебрите на Балкана

— При майка ти ли? Но не във вашата къща, нали?

— Не, ефенди.

— А къде? — попитах аз припряно и много сериозно.

— Трябваше да я чака при реката.

— Така, така. Значи милата ти майка има навика да определя от време на време срещи на сахатчията?

— Да — отговори тя наивно и сериозно, така че едва не се изсмях.

— А ти сигурно пазиш тези хубави срещи? — попитах аз.

— О, ефенди, много добре знаеш, че той не идва при майка ми, а при мен!

— Да, така си и мислех. И въпреки че днес ще го водя при вас, майка ти смята за необходимо да му изпраща вест?

— Така е, ефенди. Намерението ти е толкова добро. То изпълва сърцето ми с радост. Дано Аллах е рекъл да успееш!

— То ще изпълни с радост и сахатчията. Като разговарях с него, той каза, че си най-голямата хубавица в Румелия и …

— Истина ли е? — прекъсна ме тя припряно.

— Да, така каза.

— О, той е голям ласкател и преувеличава.

— Не, не преувеличава. Ти си по-сладка от ширата, която правиш. Само че казваш, дано Аллах е рекъл да успея да изпълня намерението си. Все още ли се съмняваш? Нали баща ти даде съгласието си?

— Така е, но ми се струва, че не го мисли искрено. О, ефенди, предчувствам опасност. Закриляй моя сахатчия!

— Какво би могло да го заплашва?

— Не знам, но вие двамата трябва много да се пазите, а ако му се случи нещо лошо, ще пролея много сълзи.

— За него ли? Значи за мен не би проляла нито една сълза?

— Ами ти си чужденец!

Тя го каза толкова искрено и беше толкова забавна, че аз сърдечно се разсмях.

— Е — отвърнах аз, — щом ще плачеш само за него, поне кажи на твоята аная да пролее две-три сълзи за мен, ако ми се случи нещастие. Сега обаче ще вляза вътре, за да не забележи баща ти, че сме разговаряли тайно. И аз не му вярвам.

— Ефенди, аз ще те пазя отдалеч!

Тя тръгна. Думите й като че ли не съдържаха никакъв смисъл, но по-късно разбрах, че й се бе удало да спази това обещание.

Отвързах коня си и зачаках. След малко пекарят дойде и ми донесе определения за просяка дар.

— Къде са жена ти и дъщеря ти? — попитах аз просто така, но скришом го наблюдавах. — Няма ли да се сбогувам с тях?

— Нали ще дойдеш отново, господарю? — отговори той. Като каза това, по дебелото му лице пробягна сянка на лукавство и злорадство. Аз веднага сложих ръка върху рамото му и сериозно казах:

— Мислиш ли, че не забелязвам иронията в думите ти? Физиономията му веднага прие израз на най-искрено учудване. Той ме погледна, поклати глава и каза:

— Не те разбирам. Но се надявам, че не ме смяташ за лъжец?

— Хм! В родината ми има една поговорка, че не бива да се вярва на човек с пробити уши.

— Мен ли имаш предвид? — попита той обидено.

— Виждам, че имаш дупки и на двете си уши.

— Това не е белег, че те лъжа. Преди ушите ми не са били продупчени. Привърженик съм на Пророка и се кълна в брадата на Мохамед, че отново ще се видим, ако ти самият не се откажеш.

— Няма да се откажа и се надявам тази среща да бъде приятелска. Ако се случи обратното, лесно може да те сполети нещо неприятно.