През дебрите на Балкана

Чаках около четвърт час, след което се върнах в стаята. Жената ме помоли да дам на мъжа й малка отсрочка. Много му било трудно да вземе решение, тъй като не знаел как да се отърве от Москлан без последствия.

Изпълних молбата й и отново излязох. Чаках, докато ме извикаха. Пекарят дойде при мен и ми каза:

— Имаш право, ефенди. Ще постъпя, както ме съветваш. Ще доведеш ли сахатчията?

— Да, тръгвам веднага.

— А ще ни гостуваш ли днес и през следващите дни?

— Благодаря! Невъзможно ми е. Трябва да продължа нататък.

— Закъде си тръгнал?

— Надалеч, към Европа, където е родината ми.

Голяма грешка направих, като казах това, но щях да го разбера по-късно.

— Тогава ела поне в мехарема. Всъщност това е само селямлък. Трябва да ти покажа нещо.

Той беше станал отстъпчив, а двете жени сияеха от щастие.

Не можех да откажа на молбата му и влязох с тях в следващото помещение, което по подредба не се различаваше особено от първото. Дъщерята се оттегли за малко и донесе някакъв предмет, увит в кълчища и омотан с връвчици.

— Познай какво е това, ефенди? — каза той.

— Как бих могъл да позная? Казвай.

Той махна кълчищата. Показа се една бутилка.

— Това е гроздов сок — каза той. — Можеш ли да го пиеш?

— Мога, но по-добре не го наливай. Освежете се с него вие самите.

— На нас ни е забранено. Виното е от Гърция. Даде ми го един търговец, но аз го прибрах, докато се появи някой, на когото е разрешено да го пие.

Моето колебание, изглежда, го обиди. Той помисли малко, а после каза:

— Щом отказваш да го приемеш, не искам повече да го задържам у себе си. Чилека, нека да го дадем на бедния, болен Шабан!

Тя веднага се съгласи и го попита дали да не прибави и малко сладкиши. Той й позволи, а после се обърна към мен:

— Ефенди, щом беднякът ще получи такъв дар, трябва да ни направиш една услуга!

— Ако мога, с удоволствие. Кой е този Шабан?

— Навремето правеше метли, но сега е станал просяк, понеже е болен и не може повече да работи. Живее от подаянията на онези, които Аллах е благословил с препитание.

— Да, просяк е и понякога му даваме милостиня — повтори дъщерята. — Живее в една колиба сред гората, на половината път оттук до Кабач.

Самото повторение на думите му, а още повече и тонът, с който бяха изречени, ми направиха впечатление. Тя припряно бе прекъснала баща си. Забелязах, че иска да насочи вниманието ми към себе си. Тя стоеше малко настрана, зад баща си, и като погледнах към нея, тя предупредително вдигна показалеца на дясната си ръка, без баща й да я види.

— Каква е гората? — попитах аз непринудено.

— Само от бук и дъб — отговори пекарят. — Могат да се видят и единични елхи или кипариси. Да ти опиша ли пътя по-подробно?

— Бих те помолил за това.