През страната на скипетарите

По пътя не бях мислил, че трябва да сменя облеклото си. Сред фанатични хора това можеше да е много опасно, но тук нямаше кой знае какво значение.

Кошничарят предложи да ми доведе лекаря и аз се съгласих. Тъкмо беше тръгнал и влезе един посетител. Седях с гръб към вратата и се обърнах само наполовина, за да видя човека. Беше не някой друг, а самият Тома, куриерът, който ни беше издал на петнистите.

«О, само гледай да не те види хаджията!» — помислих си аз и отново се извърнах, защото не исках да се занимавам с него. Тома обаче нямаше същото намерение. Явно имаше желание да разговаря. Аз бях единственият посетител, когото той завари, направи няколко крачки напред-назад, после спря встрани от мен и попита:

— Не си ли оттук?

Направих се, че не чувам въпроса му.

— Не си ли оттук? — повтори той по-високо.

— Да — отговорих аз вече.

— Тук ли ще спиш днес?

— Още не знам.

— Откъде идваш? — продължи да пита Тома.

— От Стамбул.

— А, от столицата. Ти си много щастлив човек, щом можеш да живееш близо до падишаха.

— Неговата близост ощастливява само добрите хора.

— Нима смяташ, че там има много лоши хора?

— Както навсякъде.

— Какъв си?

— Писател.

— Учен значи! С такива хора много обичам да разговарям.

— Но аз не обичам да разговарям с други — отблъснах аз предателя.

— Аллах! Ама че си дръпнат. Тъкмо исках да те попитам дали ще ми позволиш да седна при теб.

— Ще ти позволя, но това няма да ти донесе голяма радост.

— Защо?

— Лицето ми не харесва на всеки.

— Нека видя дали на мен ще се хареса.

Тома седна на моята маса, на пейката срещу мен и ме погледна. Физиономията, която направи, не подлежи на описание.

Все още бях със зеления тюрбан на главата и сините очила върху носа. Това го обърка, въпреки че лицето ми не се беше променило. Устата му зина, веждите му се извиха под остър ъгъл нагоре, а очите му така напрегнато ме гледаха, че трябваше да положа големи усилия да не избухна в смях.

— Шериф… ефенди… кой… кой си ти? — запелтечи той.

— Нали вече ти казах.

— А истината ли беше?

— Осмеляваш се да ме обвиняваш в лъжа ли?

— В името на Аллаха, не, защото знам, че ти… че… От страх и съмнение Тома не можа да продължи.

— Какво? Какво знаеш за мен?

— Нищо, абсолютно нищо, освен че си писател и живееш в Стамбул.

— Какви объркани неща пелтечиш тогава?

— Объркани ли? Ах, шериф, нищо чудно няма, защото, изглежда, си онзи, за когото мисля, че е онзи, от когото… о Аллах! Напълно си прав. Съвсем се обърках, защото приликата е страшно голяма.

— На кого приличам толкова?

— На един мъртъв ефенди.

— Ах! Кога е умрял?

— Днес, по пътя.

— Много е тъжно, ако някой правоверен загине по време на пътуване. Така близките му не могат в последния му час да му прочетат сурата на смъртта. От какво е умрял?

— Беше убит.

— Ужасно! Видя ли трупа му?

— Не, шериф.

— Значи други хора са ти съобщили за смъртта му?

— Така е.

— Кой е убил ефендито?

— Никой не знае. Лежал насред гората по пътя от Остромджа за насам.

— И аз минах през тази гора. Защо не чух нищо за това убийство? Да не би да са искали да го оберат?

— Не, отмъщение било.

— Сигурно кръвно отмъщение?

— Не, друго. Този непредпазлив човек е франк и в Остромджа буквално подстрекавал към бунт, настройвал хората едни срещу други и дори вечерта подпалил къщата на един благочестив човек.

— Това наистина е престъпление, което Аллах никога няма да прости. Адът ще се отвори за него.

— За отмъщение причакали чужденеца и го убили.

— Че сам ли е бил? — попитах аз.

— Не. С него е имало още трима.

— А те къде са?

— Изчезнали са. Смятат, че и те са убити.

— Къде са отнесли трупа му?

— Не знам!

— Странно! И аз приличам на този франк?

— Имаш неговата фигура и лице, само брадата ти е доста по-къса и много по-светла от неговата.

— Значи все пак между мъртвия ефенди и мен, шерифа, съществува някаква, макар и малка разлика, което радва сърцето ми. Ами ти кой си?

— Мухбир от Остромджа.

— В такъв случай знаеш точно как е станало всичко. Но — хм, днес по пътя узнах, че имало двама скипетари, които наричали петнистите. Чувал ли си за тях?

— Да, защото куриерите узнават всичко.

— А познаваш ли ги?

— Не, шериф. Как може един честен човек да познава разбойници? Какво е станало с тях?