През страната на скипетарите

Предположих кой е този Шукри и обясних:

— Аз също дойдох през тази махала и там видях една-единствена къща с навес. Но под него висеше седло за езда, ако правилно си спомням. Беше хан и се намираше вдясно от моста.

— Това е!

— Значи ханджията ти е зет?

— Да, Шукри е мъжът на сестра ми, която умря наскоро.

— Отбивах се при него.

— Значи си видял Шукри и си говорил с него?

— Да. Значи този беден човек са ограбили бегълците? Не казаха ли нищо за двамата конници, с които са се срещнали?

— Да, но нищо не можах да разбера. Непрекъснато говореха за двама петнисти, ала това не са хора, а коне!

— В такъв случай са имали предвид и едните, и другите — и хората, и конете.

— Тези петнистите трябвало да нападнат и убият някого.

— Да, нас.

— Вас ли, ефенди? Защо?

— За да ни отмъстят. Тези петнистите са всъщност двама братя, прочути разбойници, които живеят само от грабежи. Дали са им този прякор, защото яздят петнисти коне.

— Така, да, така е! И не ви ли издебнаха тези разбойници?

— О, напротив! Но им се измъкнахме с хитрост, а именно, като аз се преоблякох. Сега ще разберат, че съм ги измамил, и ще ни търсят.

— Може би и те ще минат оттук?

— Възможно е.

— Ако аладжите питат за вас, ефенди, да им дам ли сведения?

— Не искам да те карам да лъжеш. Кажи все пак на разбойниците, че сме били тук и сме тръгнали за Радова. Но за това, което си говорим сега, не е необходимо да им разправяш.

— Няма, ефенди, няма да спомена нито дума.

— Продължавай да разказваш.

— Дочух, че мюбарекът заедно със съучастниците си е взел коня и седлото на Шукри и са натоварили върху него багажа си. Разбира се, подробности не можах да разбера, защото говореха тихо, а имаше и дълги паузи, през които нищо не можех да чуя. Узнах обаче достатъчно неща, за да мога да си направя извода, че мюбарекът е голям крадец и разбойник. Най-хубавото от това, което е ограбил, се намираше върху товарния кон. Останалото, което не е имало стойност и е заемало много място, изгорил заедно с колибата си. Бегълците обаче се радваха най-много на това, че петнистите са им на разположение. Смятаха преследвачите си, тоест вас, за загубени.

— За щастие жестоко се лъжат. Няма да могат да ни се изплъзнат, защото ще ги следваме по петите.

— Ех, да можех да дойда с вас! — възкликна кошничарят.

— Защо? — попитах го аз.

— Защото ограбиха зет ми и ме измамиха с бакшиша.

— Това вече е прекалено! Чак до Ташкьой ли ходи с тях?

— Дори и още по-далеч.

— На какво разстояние приблизително?

— До селото ни трябваха пет часа.

— А те накъде продължиха после?

— Мюбарекът и приятелите му смятаха да слязат към долината на Брегалница. Нищо повече не можах да узная.

— Предполагам къде смятат да ходят. А ти не настоява ли да ти изплатят възнаграждението?

— Разбира се! Но те постъпиха много умно, като не ме взеха със себе си по-нататък след Ташкьой, защото там можех да намеря помощ и да ги принудя да ми платят. Спряха насред гората, за да ми кажат, че повече нямат нужда от мен. Помолих ги да ми дадат бакшиша, но те ми се изсмяха. Ядосах се и поисках да върнат коня на зет ми. Тогава престъпниците скочиха от седлата. Двама от тях ме събориха на земята и ме държаха, а третият ме удряше с камшика. Трябваше да търпя, защото бях безсилен срещу тях. Никой не ме беше бил досега, ефенди. Тичах в продължение на дванайсет часа. Гърбът ми е разранен от ударите. Пропилях си един работен ден, езикът ми гори от глад. Вместо трийсет пиастъра нямам дори и пукната пара. Ако си бях останал вкъщи, щях да ида до Радова и да продам няколко кошници. Тогава щяхме да имаме какво да ядем.