През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Успокой се! — помоли го баща му. — Получих от този шериф, който всъщност не е такъв, подарък пет пиастъра. Можеш да идеш до Радова и да купиш хляб.
— Благодаря ти, ефенди! — каза Абид. — Смятах те за лош човек, но ти си добър с нас. Бих искал да ти услужа с нещо.
Преди да успея да му отговоря, Халеф взе думата. Той се беше обърнал назад и развързваше дългите ми ботуши, които изглеждаха така кръгли и опънати, сякаш краката ми бяха в тях.
Докато разговаряхме, децата на кошничаря бяха дошли, натоварени с върбовите пръчки, които бяха нарязали.
— Гладни ли сте, дребосъци? — попита ги Халеф. По-големите отговориха утвърдително, но най-малките започнаха да плачат. И в Турция е като при нас. Ако попиташ някое момиченце на две годинки дали е гладно, веднага му бликват сълзите.
— Хайде, донеси една кошница! — заповяда дребният хаджия на бащата на гладното ято. — Но да е по-големичка.
— За какво? — осведоми се бащата.
— Да изпразня тези безкрайно дълги ботуши.
Кошничарят донесе една кошница, която вече беше използвана, и я вдигна към Халеф. Хаджията изсипа от двата ботуша цял куп плодове, месо и печива в кошницата, от което тя се напълни.
— Така! — засмя се той. — Нека сега децата ти да ядат, а Аллах да ги благослови!
— Ага! — извика Абид щастлив. — Всичко това за нас ли е?
— Разбира се!
— Но ние и за една седмица няма да можем да го изядем!
— Никой и не ви кара. Яжте колкото искате, но не изяждайте и кошницата!
— Благодаря ти, ага! Сърцето ти е пълно с доброта, а от устата ти струи веселие.
— Не бих казал. Настроението ми не е особено весело, дори от сърцето ми капе кръв, като гледам тези празни ботуши. Във всеки от тях имаше по една кокошка, толкова препечена и хрупкава, както само в рая на третото небе ги правят. Душата ми е много привързана към такива кокошки. Това, че трябва да се разделя с тях, изпълва душата ми с тъга, а очите ми със сълзи. Но понеже тези кокошчици трябва да се разделят с живота си, за да бъдат изядени, то в крайна сметка е все едно, в чий стомах ще бъдат погребани. Затова ги яжте внимателно и благоговейно, а за мен запазете кокалите, докато се върна.
Той говореше толкова сериозно и с такова достойнство, че всички от сърце се разсмяхме.
— Я кажи, Халеф, как стигна до необикновената мисъл да се запасиш с толкова продукти, а ботушите ми да използваш като склад?
— Всъщност не на мен хрумна тази хубава идея. Като исках да платя на ханджията Байро в Остромджа, както ми беше заповядал, човекът заяви, че не ние, а той ни е задължен. А именно за услугата, която сме направили на шурея му Ибарек. Ето с това още веднъж се доказва, че Аллах двойно възнаграждава всяка добра постъпка, защото ние нищо не платихме и на Ибарек.
— И какво стана по-нататък?
— Да, по-нататък! Много предпазливо казах, че любимото ми ястие е печена кокошка…
— Ах ти, обеснико!
— О, сихди! Устата е дадена на човека не за да мълчи, а за да говори. Ханджията бе слушал внимателно и паметта му бе запомнила печеното пиле. Като събирах багажа, той ми донесе двете кокошки и всички тези неща за ядене, които виждаш събрани в тази кошница в прелестен сговор.
— Не е трябвало да приемаш нищо.
— Прощавай, сихди! Ако не бях взел нищо, сега нямаше да имаме какво да дадем!
— Пак щяхме да дадем нещо!
— Но не и такова, което моментално да утоли глада на тези гладни деца. Впрочем аз се съпротивлявах, докато едва не стана въпрос на живот и смърт, но Байро не отстъпваше. Каза ми,че подарява всичко не на мен, а на теб. Това смекчи доброто ми сърце и аз отстъпих. Но за да съм сигурен, че всичко е точно така, стоях настрана. Подаръкът беше предназначен за теб и тъй като ханджията не можеше да ти го връчи лично, му дадох ботушите ти като твои заместници и пълномощници и се отдалечих. Когато после отново ги видях, за моя радост бяха претъпкани с произведения на любимия ми животински свят и прелестната растителна империя. Все пак предадох на ханджията твоите благодарности, затворих ботушите отгоре и ги вързах върху седлото. Ако съм извършил грях, моля те за милостива присъда над прегрешението ми.