През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Аладжите били видени тази сутрин близо до Остромджа.
— Аллах да се смили над това място!
— При тях имало и един мухбир. Мисля, че се казвал Тома. Куриерът трепна от страх, но аз спокойно продължих:
— Случайно да го познаваш?
— Много добре. Той… ми е приятел.
— Тогава, като го срещнеш, трябва да го предупредиш. Полицията го търси.
— Аллах, Аллах! Защо?
— Защото и Тома носи вина за убийството, защото е издал християнина на аладжите, на убийците. Съобщил им е по кое време чужденецът ще напусне Остромджа.
— Това… това вярно ли е? — запелтечи той.
— Убитият сам го е казал.
— Че може ли един мъртвец да говори?
— Не е мъртъв и не е убит. Никой не знае, че е трябвало да бъде убит, никой друг освен теб, Тома. Куриерът скочи от мястото си.
— Ти ме познаваш? — извика той слисан.
— Точно така, и тези хора тук също те познават. Свалих тюрбана и очилата и посочих към вратата, през която
тъкмо влизаха Оско, Омар и Халеф. ~Зц миг Тома остана като вкаменен от уплаха, защото едва сега ме позна. Но после извика:
— Трябва да тръгвам, бързам! Имам спешна работа. Той се втурна към вратата, но Халеф вече го беше сграбчил за яката.
— Защо толкова бързо искаш да ни напуснеш, скъпи приятелю? — попита го дребосъкът любезно.
— Защото имам да върша много работа.
— Мислех, че пренасяш нещо само насам. Значи и оттук вземаш пратки за Остромджа?
— Точно така, не ме задържай!
— Би могъл да вземеш нещо и от мен.
— За кого?
— Ще ти го напиша.
— Какво е то?
— Поздрав, само един поздрав.
— Добре, с удоволствие ще ти услужа, но сега ме пусни!
— Не може. Трябва да почакаш, докато напиша поздравлението.
— Дълго ли ще трае?
— Не много. С такива приятелски писма не се отдавам на големи церемониалности. Не ми трябва нито хартия, нито мастило, защото пиша направо върху нещавен пергамент. Същевременно ще получиш и възнаграждението за куриерската услуга. Моливът ми е в обора и ще трябва да дойдеш с мен дотам, скъпи Тома. Хайде тръгвай!
Куриерът изпитателно погледна дребосъка. Той не вярваше на тази работа, но Халеф говореше изключително любезно. И така Тома го последва навън, а Оско и Омар излязоха след тях, смеейки се. От мястото си, през отворения прозорец можех да обхвана с поглед почти целия двор. Видях как четиримата преминаха през него и изчезнаха зад вратата на обора, след което я затвориха.
След малко долових отдалеч онези звуци, които все още можеха да се чуят само в Китай и Турция, онези неописуеми тонове, получаващи се вследствие на сливането на свистенето на камшика с човешката кожа.
После вратата отново се отвори и куриерът излезе. Не вървеше съвсем изправен, а по лицето му се четеше израз на душевна обърканост. Походката му беше като на орангутан, който ходи на задните си крака, без помощта на тояга: коленете му бяха издадени напред, гърдите свити навътре, а главата увиснала назад. Явно Тома не се интересуваше от това, какво впечатление прави мъчителното му придвижване, защото не се оглеждаше.
Тримата раздавачи на справедливост веднага се върнаха при мен.
— Този извади голям късмет! — пошегува се Халеф, поглади рядката си брада и доволно се засмя.
— Какво каза куриерът, като те видя, сихди? Разказах му.
— Ама че нахален хъшлак! Е, нека сега носи в Остромджа трийсетте искрени поздрава, които му натоварих, а там да ги раздава на когото иска.
— Той не се ли съпротивлява?
— Тома не прояви подобно желание, защото аз много прочувствено му обясних, че ако се съпротивлява, ще получи петдесет, а ако доброволно легне на земята, ще бъдат само трийсет. Той постъпи много умно, като избра последното. Аз обаче се погрижих тези трийсет поздрава да отекнат в душата му така, все едно че са петдесет. Одобряваш ли, сихди?
— Този път, да.
— Дано късметът ми по-често ми доставя тази радост, когато става дума за такива подлеци! Има и още няколко човека, на които с удоволствие бих предоставил избора между трийсетте и петдесетте. Надявам се да срещна някой от тях в подходящо време.
Но как е кракът ти, сихди?
— Не става по-добре. Нека Омар иде да провери дали някъде в града не може да се намери гипс и да донесе около пет оки. А ти донеси леген с вода, за да потопя крака си. Събуй ми чорапа.
В този момент се върна кошничарят и ми съобщи, че се наложило дълго да търси, докато намери доктора «Камък на мъченията». Този господин бил много зает в момента, но веднага щял да дойде. Благодарих на Абид за усилията, подарих му малко тютюн и му казах да си върви вкъщи.