През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
Как да се разсърдиш на такъв мил човек. Убеден бях, че не е било негово хрумването да накара гостилничаря да даде този подарък. Халеф не беше способен на подобно нещо, защото бе болезнено чувствителен по отношение на честта. Но той обичаше да се задява с мен и му доставяше голямо удоволствие, когато се преструвах на предизвикан от него.
— По-късно ще определя наказанието ти — заплаших го аз. — Най-малкото за дълго време ще ти се наложи да се откажеш от любимото си ядене. Не се надявай скоро да отделя някоя невинна квачка от пиленцата й заради теб.
— Тогава бих могъл да се задоволя и с някое младо петле, сихди, и то ще ми се услади също толкова, колкото и ябълката, която отхапва онзи малкия в момента.
Децата се бяха събрали около кошницата и най-напред се нахвърлиха върху ябълките. Истинско удоволствие беше да се гледа как усърдно работеха малките устички.
На стареца от радост му се бяха насълзили очите. Неговият син му беше дал парче месо, но той не ядеше. Забравил беше за самия себе си от радост, че внуците му са доволни.
Абид благодари още веднъж, а после каза:
— Ефенди, повтарям, че много ще се радвам, ако мога да ти услужа с нещо. Не е ли възможно?
— Да, има една услуга, за която дори бих искал да те помоля.
— Казвай, ефенди! — помоли Абид.
— Ще трябва да заведеш и нас до Ташкьой.
— С удоволствие! А кога, ефенди?
— Още не знам. Ела утре сутринта в Радова. Тогава ще мога да ти кажа.
— Къде да те търся?
— Хм, и това не знам още. Можеш ли да ми посочиш някой добър хан?
— Най-добре е да отседнеш в странноприемницата «При Високата порта». Познавам ханджията и ще те заведа там.
— Не мога да се съглася с това. Уморен си.
— О, до Радова ще стигна без усилие. След четвърт час сме там. Трябва да те препоръчам на гостилничаря. Понякога работя при него и той държи на мен, въпреки че съм само един беден човек. А утре сутринта ще дойда, за да разбера кога си решил да тръгнеш за Ташкьой.
— Това зависи от наранения ми крак. Има ли в града добър лекар, на когото човек би могъл да се довери?
— Ако имаш предвид хирург, да. Има един, който е известен надлъж и нашир. Лекува всякакви рани по хора и животни. Може дори да ваксинира против сипаница, нещо, което никой друг не умее да прави.
— Та това е истинско чудо за такъв лекар! Трябва обаче да поговорим и за бакшиша, който ти се полага.
— Няма да го приема, ефенди. Вие вече богато ни възнаградихте.
— Това беше подарък! А другото ще си го спечелиш. Двете неща не бива да се смесват.
— Но аз не мога да искам от теб пари. Направо е срамно.
— Е, добре, няма да е възнаграждение, а само бакшиш. Ще го дам на баща ти.
Поисках от Халеф една кесия и махнах на стареца да дойде при мен. Като видя петдесет пиастъра в изкривените си пръсти, той до такава степен не беше на себе си от радост, че в началото дори не беше в състояние да каже и една дума.
— Ефенди, не знам на какво дължа добрината ти и как да ти се отблагодаря — каза той най-накрая. — Дано хекиминът успее скоро да излекува крака ти!
— Да се надяваме. Но я ми кажи как се казва този прочут лекар?
— Наричат го Чефаташ.
— О! Ако лечението му съответства на името му, благодаря за подобна помощ.
Чефаташ означава всъщност камък за «мъчения».
— Не се тревожи — успокояваше ме кошничарят. — Той няма да слага върху крака ти името си, а пластир. А това умее чудесно да прави.
— Хайде, тръгвай тогава, щом искаш да дойдеш с нас!
Абид си взе малко храна, за да я изяде по пътя, и потеглихме. След около четвърт час стигнахме до града. Водачът ни ни преведе през открит пазар в една улица, където през широка порта влязохме в просторен и чист двор. Халеф отиде с Абид при ханджията, а аз останах върху седлото, за да не излагам крака си на ненужно напрежение.
След малко двамата се върнаха заедно с ханджията, който след хиляди любезности и извинения ми обясни, че за съжаление имал само една малка стаичка, която била долепена до общото помещение. Тук не било обичайно отсядащите гости да искат по-специална стая. В целия град нямало да може да се намери такава и затова специално трябвало да я подготви за мен, поради което първо трябвало да вляза в общата гостна.
Съгласих се и слязох от коня. О, ужас! Кракът ми беше отекъл. Ходенето ми причиняваше болки и трябваше здраво да се опирам на Оско.
Като влязохме в гостната, вътре нямаше никой. Седнах в най-отдалечения ъгъл, до вратата, водеща към определената за мен стая. Халеф се върна с Оско и Омар в двора, за да се погрижат първо за конете.