През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
Абид, към когото беше отправен този въпрос, отговори, но обърнат към баща си:
— Да, но не само аз, но и зет ми Шукри. Видя ли конете на мюбарека и спътниците му, татко?
— Как бих могъл? Все още бях в леглото и още не се беше развиделило съвсем. Колибата беше обгърната от мъгла. Какво е станало със зет ти?
— Тези хора ограбиха Шукри.
— О, Аллах! Този беден човек, който отгоре на всичко скоро изгуби и жена си, твоята сестра и моя дъщеря. Какво му взеха?
— По-добрия от двата му коня — изръмжа Абид.
— О, небеса! Защо са сторили това? Можеха да вземат кон от някой по-богат човек, тогава нямаше толкова да разгневят Аллах. И мюбарекът е взел участие в подобно нещо? Откога светите отшелници станаха конекрадци?
— Вече няма светци като преди. Всичко е коварство, измама и преструвки. Ако при мен дойдат дори и най-благочестивият марабут и най-благородният шериф, няма да им се доверя.
При думата шериф младият мъж ми хвърли особен, крайно недоверчив поглед. Вече знаех какво е научил и можех да си представя какво е било говорено. Затова му казах:
— Имаш право. На този свят има много измама и коварство. Но аз искам да съм откровен с теб. Не съм нито шериф, нито скипетар, а франк, който няма право да носи зеления тюрбан. Погледни!
Свалих тюрбана от главата си и показах небръснатата си глава.
— Ефенди — извика Абид изплашен, — колко си смел! Ти си рискуваш живота!
— О, не е чак толкова страшно. В Мека би било по-опасно, отколкото тук, където има толкова много християни.
— Значи ти не си мюсюлманин, а християнин? Не мога да повярвам!
— Веднага ще ти докажа, като ти обясня, че Мохамед трябва ниско да коленичи пред Христос, синът Божи и да му се помоли. Би ли казал един мюсюлманин подобни думи?
— Не, никога. С това доказваш, че си християнин и франк. Може би ти си чужденецът, прострелял мюбарека в ръката.
— Кога е станало това?
— Вчера вечерта при колибата в планината.
— В такъв случай съм бил аз. Значи него съм улучил? Беше толкова тъмно, че не можех да различавам отделните хора. Чул си и това, така ли?
— Непрекъснато говореха за него. Сигурно сте чужденците, които са заловили мюбарека и останалите трима.
— Да, ние сме.
— Прощавай, ефенди, че те обидих. Разбира се, чух за теб само лоши неща, но лошото, което зли хора казват за другите, се превръща в добро. Вие сте врагове на тези крадци и измамници и затова сте добри хора.
— Значи вече ни вярваш?
— Да, ефенди! — заяви Абид.
— Разкажи ни как се срещна с тези престъпници.
— С удоволствие, ефенди. Слез от коня и седни на пейката? Баща ми ще ти направи място, а аз ще ти разкажа.
— Благодаря ти. Нека той си седи спокойно. Косата му е побеляла, а аз съм още млад. И на мен единият ми крак не е добре, но предпочитам да остана върху седлото. Разказвай!
— Беше рано сутринта. Тъкмо бях станал, за да се заема с обичайната си работа. Мъглата все още беше толкова гъста, че не можеше да се види по-далеч от една крачка. Тогава чух, че приближават конници, които спряха пред колибата и ме извикаха.
— Познаваха ли те?
— Мюбарекът ме познаваше. Като излязох навън, видях четирима ездачи, които водеха със себе си и товарен кон. Единият беше мюбарекът, а щом след това стана по-светло и вече бяхме тръгнали на път, разпознах в друг от тях Манах ал Барша, предишния събирач на данъци в Юскюб. Искаха да отидат в Ташкьой и ме попитаха дали знам пътя дотам. Потвърдих и те ме помолиха да ги заведа, като ми обещаха бакшиш не по-малко от трийсет пиастъра. Ефенди, аз съм беден човек и трийсет пиастъра изкарвам за цял месец. Освен това познавах стария мюбарек и го смятах за светец. Ето защо с радост се съгласих да им служа като водач.
— Казаха ли защо отиват в Ташкьой?
— Не, но споменаха, че ги преследвали четирима скипетари, които не бивало да узнават накъде са поели.
— Излъгали са.
— Разбира се, по-късно и аз го разбрах — призна Абид.
— Къде се намира Ташкьой?
Името означаваше скалисто или каменисто село. Затова предположих, че селището сигурно е в планините. Кошничарят отговори:
— Намира се на север оттук. От Радова дотам няма път и човек трябва много добре да познава гората и планините, за да не се заблуди. Селото е малко и бедно и е в посоката към Брегалница и после надолу към Жиганци.
Жиганци!
Това беше мястото, което трябваше да търся на север от Радова, за да питам месаря Чурак за Дерекулибе и там да узная повече неща за Жълтоликия. Да не би мюбарекът да отиваше там? Може би там щях да намеря събрана цялата банда?