Пътят на кралете (том I)

Не мога… Не мога да се върна…

Остави ме.

Нещо го перна през лицето, леко плясване от енергия и ужилване. Той се сви. Усещането беше нищо пред останалите му болки, но някак се оказа много по-властно. Вдигна ръка и плесна. Движението се оказа достатъчно да прогони и последните остатъци от вцепенението.

Опита да отвори очи. Едното отказа — кръв от порезната рана на бузата му се беше стекла и съсирила около клепача. Слънцето се беше преместило. Минали бяха часове. Той изстена. Седна, отри засъхвалата кръв от окото си. Земята наоколо беше осеяна с тела. Миришеше на кръв и нещо по-лошо.

Двама окаяни мостови разтърсваха всяко тяло, търсеха признаци на живот, после сваляха елеците и сандалите, като изритваха кремлингите, които вече бяха почнали да ядат труповете. Мъжете никога не биха проверили Каладин — нямаше какво да отмъкнат от него. Щяха да го оставят при труповете, проснат на платото.

Вятърното духче на Каладин пърхаше тревожно във въздуха над него. Той потърка брадичката си там, където тя го беше плеснала. Едрите духчета като нея можеха да местят малки предмети и да нанасят леки ударчета с енергия. Това ги правеше още по-досадни.

Сега обаче то вероятно беше спасило живота на Каладин. Той изстена — болеше го на толкова много места.

— Духче, имаш ли си име? — попита той, докато с мъка се изправяше на разранените си крака.

На отсрещното плато войниците ровичкаха из труповете на паршендите, търсеха нещо. Може би прибираха оръжия? Изглежда, армията на Садеас беше победила. Поне не се виждаха живи паршенди. Или бяха избити, или бяха избягали.

Платото, където се беше провело сражението, изглеждаше съвсем същото като всички, през които бяха минали. Единственото различно беше голяма буца от… нещо в средата на платото. Приличаше на голяма скална пъпка, може би вид пашкул или черупка, поне двадесет стъпки висока. Едната страна беше разпрана и разкриваше слузести вътрешности. При първото нападение не я беше забелязал; стрелците отнемаха цялото му внимание.

— Име — прошепна духчето и гласът й прозвуча далечно. — Да. Имам име. — Изглеждаше изненадана, когато се обърна към Каладин. — Защо имам име?

— Как бих могъл да знам? — каза Каладин и с усилие се размърда. Краката му горяха от болка. Едва куцаше.

Мостовите наблизо го погледнаха учудени, но той не им обърна внимание и закуцука през платото, докато не намери труп на мостови, който все още имаше елек и сандали. Оказа се дълголикият мъж, който беше толкова добър с него, мъртъв, със стрела в шията. Пренебрегна уплашените му очи, празно вторачени в небето, и смъкна дрехите му — кожен елек, кожени сандали, риза с връзки, червена от кръвта. Каладин се отвращаваше от себе си, но не смяташе да разчита Газ да му даде облекло.