Пътят на кралете (том I)

Каладин се озърна през рамо. Армията наброяваше две хиляди души, облечени в наситено зелено и блестящо бяло. Хиляда и двеста тъмнооки копиеносци, няколкостотин кавалеристи на редки и скъпи коне. Зад тях идеше голяма група тежки пехотинци — светлооки в яки брони, с грамадни боздугани и квадратни стоманени щитове. Изглежда преднамерено бяха подбрали място, където пропастта беше тясна и платото от тази страна беше малко по-високо от това от другата. Мостът беше два пъти по-дълъг от ширината на пропастта тук. Газ наруга Каладин и той се присъедини към другарите си и затика моста по неравния терен със стържещ звук. Когато мостът тупна от другата страна на пропастта, отрядът отстъпи и кавалерията премина в тръс оттатък.

Каладин беше прекалено изморен, за да гледа. Рухна на камъните, легна на гръб и заслуша тропането на пехотинците по моста. Обърна глава. Останалите мостови също бяха налягали. Газ вървеше между отрядите с щит на гърба, клатеше глава и си мърмореше, че нищо не струват.

Каладин жадуваше да остане да лежи тук, да гледа небето и да се откъсне от света. Опитът му обаче подсказваше, че така ще се схване. Това би превърнало обратния път в още по-голямо мъчение. Опитът… принадлежеше на друг човек от друго време. Едва ли не от дните на сянката. Но, ако Каладин не можеше повече да бъде същия човек, можеше поне да се вслушва в него.

И така, стенейки, Каладин се насили да седне и започна да разтрива мускулите си. Войниците преминаваха по моста в редици по четирима, с високо вдигнати копия и с щитове пред гърдите. Газ ги наблюдаваше с видима завист, а около главата му пърхаше каладиновото вятърно духче. Въпреки изтощението, Каладин за миг изпита ревност. Защо тя наобикаля този фукльо вместо него?

След няколко минути Газ забеляза Каладин и му се намръщи.

— Чуди се защо не лежиш — обади се познат глас. Мъжът, който тичаше редом с Каладин, сега лежеше недалеч от него и зяпаше в небето. Беше възрастен, косата му сивееше, а дългото му обветрено лице подхождаше на благия глас. Изглеждаше изтощен колкото и самият Каладин.

Каладин продължи да разтрива краката си, като умишлено не обръщаше внимание на Газ. После отпра ивици от торбестата дреха и превърза стъпалата и раменете си. За щастие, като роб беше навикнал да ходи бос и нараняванията не бяха твърде лоши.

Когато привърши, и последните пехотинци преминаха по моста. Подире им дойдоха няколко светлооки ездачи с бляскави брони. Сред тях яздеше един мъж с великолепна, полирана червена Вълшебна броня. Различаваше се от онези, които Каладин беше виждал — говореше се, че всяка е отделно произведение на изкуството — но носеше същото усещане. Сложна, с припокриващи се пластини, увенчана с красив шлем с отворен наличник.

Бронята изглеждаше някак чужда. Беше изработена в друга епоха, когато из Рошар са крачели боговете.

— Това кралят ли е? — попита Каладин.

Дълголикият мостови се засмя уморено.