Пътят на кралете (том I)

Спомените я връхлетяха. Нан Балат ранен, дрехата му разкъсана. Дълъг сребрист меч в нейната ръка, толкова остър, че разсича камъните като вода.

Не, каза си Шалан, облегната на каменната стена и притиснала чантата до гърдите си. Не. Не мисли за миналото.

Потърси утеха в рисуването, протегна пръсти към чантата за хартия и моливи. Слугата обаче се върна, преди да успее да ги извади.

— Нейно Сиятелство Ясна Колин действително е помолила да се отдели за нея ниша за четене. Можете да я почакате там, ако искате.

— Искам — отговори Шалан. — Благодаря.

Слугата я отведе в покрито ограждение, където четирима парши стояха върху здрава дървена платформа. Шалан и водачът й стъпиха на платформата и паршите задърпаха въжетата, окачени на една лебедка горе. Платформата се придвижи в каменната шахта. Единствените светлини бяха сфери в ъглите й. Аметисти с мек виолетов цвят.

Шалан имаше нужда от план. Ясна не приличаше на човек, който лесно си променя мнението. Трябваше да я изненада, да я впечатли.

Стигнаха на около четиридесет стъпки над пода и слугата махна на паршите да спрат. Шалан го последва в тъмен коридор към едно от балкончетата, които се издаваха над Булото. То бе обло като куличка, опасано с висок до кръста каменен парапет с дървени перила отгоре. Заетите ниши сияеха в различни цветове от използваните за осветление сфери; в тъмнината на огромното помещение те сякаш се носеха във въздуха.

Нишата имаше дълго и извито каменно писалище, свързано с парапета на балкончето. Столът беше един, имаше и подобна на бокал кристална купа. Шалан благодари на слугата с кимване, той се оттегли и тя извади шепа сфери, които пусна в купата, за да освети нишата за четене.

Въздъхна, приседна на стола и положи чантата си на писалището. Развърза връзките на чантата, колкото да прави нещо, докато опитваше да измисли начин — някакъв начин — да убеди Ясна.

Първо, реши тя, трябва да пречистя ума си.

От чантата извади снопче дебела хартия за рисуване, комплект въглени моливи с различна дебелина, четки и стоманени писци, туш и акварелни бои. Накрая измъкна по-малък подвързан скицник, където бяха рисунките й от натура, направени през седмиците на борда на Насладата на вятъра.

Това всъщност бяха простички вещи, но за Шалан струваха повече от цял сандък сфери. Измъкна лист от снопчето, избра остър въгленов молив и го затъркаля между пръстите си. Затвори очи и задържа в ума си един образ: Карбрант какъвто го беше запаметила в момента, когато стъпи на пристанището. Вълните бият по дървените подпори, въздухът мирише на сол, мъже се катерят по такелажа и оживено си подвикват. И самият град — издига се по хълма, къщите са една над друга, не се губи и песъчинка земя. Далечните камбани прозвъняват нежно.