В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
Инспекторът му нареди да млъкне и след това отново посочи към Кайл.
— Ще те изследваме, Кайл. Ще се провери компютърната ти програма и ако е нужно, ще се поднови. За това, което се е случило преди в Шаитаан, ще вземем решение по-късно. Както и относно по-нататъшната ти съдба.
Минаха повече от двайсет минути, докато дойде Барлър. За това време Черити и Жан се опитаха неколкократно да обяснят на стражите си коя е тя, но мъжете не искаха да ги разберат и се съгласиха само да изпратят три други мотора, за да доведат Скудър и другите двама. Малко преди комендантът на Свободната зона да се появи в реконструирания резервоар за нефт, те се върнаха обратно.
Нито Скудър, нито Нет произнесоха нещо, когато ги дръпнаха от моторите и ги отведоха при Черити, само Гърк ругаеше тихо на своя непонятен език и хвърли на Черити доста ядосан поглед.
Когато Барлър най-сетне се появи, Черити веднага го позна, още преди Жан да й прошепне името му. Французинът трябва да беше около четирийсетте, беше едър почти колкото Скудър, но не толкова мускулест. Имаше тъмна, късо подстригана коса, само в лявата част на главата му изпъкваше отличаващия се белег от изгаряне с лазер. Освен това леко провлачваше левия си крак.
Но въпреки тези недостатъци той излъчваше невероятна самоувереност и сила. Когато Барлър видя, че Черити и останалите трима са пазени от почти двайсет тежковъоръжени мъже, той сви бързо и презрително устни. Но не каза нищо, а само пристъпи към Черити, измери я с продължителен, не непременно недружелюбен поглед и зададе въпроса си на почти изряден английски:
— Коя, по дяволите, сте ние?
Скудър понечи да отговори, но Черити бързо пристъпи към Барлър. Мъжът зад него веднага вдигна заплашително оръжието си. Барлър се обърна и го погледна гневно, след което мъжът свали оръжието си с почти смутено движение.
И така — повтори Барлър. — Кои сте вие? И откъде идвате?
Името ми е Леърд — отвърна Черити. — Капитан Черити Леърд, Космическа служба на САЩ. — Тя се усмихна леко, когато забеляза как Барлър мръщи вежди. — Но това едва ли ви говори нещо.
— Кое ви навежда на тази мисъл, мис Леърд? — отвърна Барлър. Той въздъхна и за момент доби почти загрижено изражение. — Не знам какво впечатление сте получили от нас до този момент — каза той, — но се боя, че то не е съвсем вярно. Ние не сме нито глупаци, нито диваци. Знам много добре какво означава Космическата служба на САЩ. Знам също — добави той след кратка, но многозначителна пауза, — че тя не съществува от почти шестдесет години.
— Вярно е — отвърна Черити предпазливо. — Аз някак съм оцеляла, нали разбирате.
В очите на Барлър проблесна гняв.
— Престанете да говорите глупости, капитан Леърд — каза той остро. — Коя сте вие? И каква е тази история, че Жан уж ви бил срещнал оттатък в джунглата?
— Това е истина — отвърна Черити. — Но не може да бъде обяснено така лесно. Това е една… — Тя се поколеба — … една доста дълга история.
Барлър се усмихна измъчено.
— Имаме безкрайно много време — отвърна той. — А и аз съм търпелив слушател.
Черити въздъхна. Знаеше, че няма да бъде лесно да убеди жителите на Свободната зона, че те са точно тези, за които се представят. И въпреки това в първия момент беше объркана. Барлър беше толкова по-различен от това, което беше очаквала. Чувстваше, колко тънък беше ледът, върху който се движеше. Барлър без съмнение беше човек с голяма интелигентност — но той ни за секунда не би се поколебал да нареди да ги разстрелят, ако тя дадеше дори един неверен отговор.
— Добре — започна тя. — Името ми е Черити Леърд и съм родена в…
8.
Той изпитваше страх. Копнееше да се върне обратно при топлината на мама, при мекия й глас и мириса й, но вместо това се озова пак в някаква вселена от блестящ хром и студени, проблясващи апаратури, които не разбираше. В един свят на огромни същества, които го наблюдаваха втренчено с блеснали очи го докосваха понякога болезнено с твърдите си хищни нокти. Известно време крещя, но никой не реагира и постепенно крясъците му преминаха в скимтене и хленч, а накрая и съвсем престанаха. Оттогава той лежеше тук, в легло, много по-меко от това, което познаваше. Беше на две години.
Когато настъпи вечерта, той отново заплака и този път някой се отзова: чу тежки, странно пляскащи стъпки, а след това едно от тези странни същества се приведе над леглото му и го погледна с очи, които сякаш се състояха от милиони шлифовани миниатюрни стъклени късчета.