Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
Той не се засмя, но не се и напрегна.
— Как разбра? Видя ли някого?
— Не, никого. Това е най-страшното. Чувам шумолене на стъпки в падналите листа, спират, когато и аз спра, но не достатъчно бързо. И въпреки това не виждам никого!
— Страшничко, а?
— Да.
Той въздъхна, прегърна я с една ръка, отведе я до креслото и й наля още един коняк.
— Ти не се паникьосваш лесно и се съмнявам, че това е фантазия. Но пък и не мисля, че е Чудовището. Остави тази префърцунена кола. Майка ми има стар мерк, който не кара, можеш да го вземеш. Да не изкушаваме местните хулигани, може би и преследвачът ти ще разбере посланието.
— Не мога да се натрапя така.
— Не е натрапване. Хайде, ще карам след теб до вас и ще чакам, докато се прибереш. Меркът ще е пред вас на сутринта.
— В Англия — каза тя, когато той я изпращаше до корвета — мерк означава мерцедес-бенц.
— Тук — отвърна той, докато й отваряше вратата — означава форд Меркурий. Пила си два коняка и след теб кара лейтенант от полицията, така че внимавай.
Беше толкова мил, толкова щедър. Дездемона подкара яркочервената спортна кола в мига, в който Кармайн се качи във форда и потегли към дома си с усещането, че страховете и са изчезнали. Само толкова ли беше необходимо? Силно мъжко рамо?
Провери дали корветът е добре заключен, после я придружи до входа.
— Оттук нататък мога сама — каза тя и му подаде ръка.
— О, не, ще проверя и горе.
— Доста е разхвърляно — запротестира тя и тръгна нагоре но стълбите.
Но нямаше предвид точно тази бъркотия, на която се натъкна. Работната й кошница беше на земята, съдържанието й — пръснато навсякъде, а новата й бродерия, свещенически филон, беше нарязана на ленти и захвърлена на креслото.
Дездемона се олюля.
— Бродерията ми, красивата ми бродерия! — прошепна. — Преди не е стигал толкова далеч.
— Искаш да кажеш, че и преди е влизал?
— Да, два пъти. Преместваше бродерията ми, но не я съсипваше, както сега. О, Кармайн!
— Ела, седни. — Настани я в друго кресло и отиде до телефона. — Майк? — каза в слушалката на някого. — Делмонико. Искам двама души да пазят свидетел. За вчера, ясно ли е?
Беше все така спокоен, но обикаляше около работното й кресло, без да докосва нищо. После седна на облегалката до нея.
— Необичайно хоби — каза той спокойно.
— Обожавам го.
— Значи сърцето ти се къса, като гледаш това. По същата бродерия ли работеше при предишните му посещения?
— Не, тогава бродирах гоблен за Чък Понсонби. Много елегантен, но не като това. Дадох му го преди седмица. Много се зарадва.
Той не каза нищо повече, докато светлините на патрулната кола не проблеснаха през прозореца, тогава я потупа по рамото и отиде да даде указания на колегите си.
— Има един човек пред вратата ти и един горе на задните стълби. В безопасност си — каза той, като се върна. — Първата ми работа утре ще е да оставя пред вас мярка, но няма да можеш да отидеш веднага на работа. Не пипай нищо, докато моите криминалисти не дойдат сутринта да видят дали нашият разрушителен приятел е оставил някакви следи.
— Първия път остави — каза тя.
— Какво? — попита той рязко и тя разбра, че пита какво е оставил като следа, а не просто възкликва.
— Малко кълбо къси черни косми.
Лицето му изведнъж стана безизразно.
— Разбирам. — И си тръгна, сякаш не знаеше какво да каже на сбогуване.
Дездемона си легна, но не можа да заспи.
Втора част
Декември
1965 г.
Глава 7
Сряда, 1 декември 1965 г.
Стотици ученици се втурнаха навън от гимназия „Травис“, някои поеха пеша по краткия път към домовете си в Холоу, други се натовариха на десетките училищни автобуси, паркирани по Двайсета улица и зад ъгъла по „Пейн“. Преди се прибираха с градските автобуси, които минаваха наблизо, но след като се заговори за Чудовището от Кънетикът, осигуриха специален превоз за всеки ученик и автобусите си имаха номера. На всеки шофьор бе раздаден списък с имена и му бе наредено да не тръгва, преди да се качат всички. Ръководството на „Травис“ стана толкова предпазливо, че имената на отсъстващите ученици се заличаваха от дневните списъци, преди да се дадат на шофьорите. Отиването до училище не беше такъв проблем. Но прибирането вкъщи беше това, от което всички се страхуваха.