Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
Браво! Добра работа тази вечер!
ГЛАВА 6
Сряда, 17 ноември 1965 г.
Доникъде не стигаме — каза Кармайн на Силвестри, Мариано и Патрик. — Вече стават два месеца, откакто Мерседес беше отвлечена, а ние преобърнахме цял Кънетикът. Не остана изоставена къща, хамбар или навес в целия щат, който да не сме претърсили, или пък гора, която да не сме обходили. Ако се придържа към навиците си, вече е набелязал следващата жертва, но ние не знаем нищо повече за него и за самоличността на жертвата от това, което знаехме първия ден.
— Може би трябва да търсим в къщи, хамбари и навеси, които не са изоставени — предложи Марсиано, който винаги се изнервяше от официалните ограничения.
— Разбира се, за това сме съгласни — потвърди Силвестри, но ти много добре знаеш, Дани, че при сегашното положение никой съдия няма да ни издаде заповед за обиск. Имаме нужда от улики.
— Може да сме подплашили убиеца — добави Патрик. — Може да не отвлече друга жертва. Или ако го направи, може да е от друг щат. Кънетикът не е огромен. Може пак да си живее тук, а да отвлича в Ню Йорк, Масачузетс или Роуд Лйлънд.
— Ще отвлече, Патси, и то в рамките на Кънетикът. Защо в рамките на Кънетикът? Защото тук е на собствен терен. Чувства се като негов собственик. Не на гости, у дома си е — дом, сладък дом! Мисля, че живее тук достатъчно дълго и познава всеки град и село.
— И колко време му е трябвало да се почувства така? — попита Патрик заинтригуван.
— Зависи дали е пришълец. Според мен — поне пет години, и то при положение, че е пришълец.
— Това не изключва много служители на „Хъг“ от списъка със заподозрените, нали?
— Не, Патси, не изключва. Финч, Форбс, Понсонби, Смит, госпожа Либман, Хилда Силвърман и Тамара Вилич са родени и израснали в Кънетикът, Полоновски е тук от петнайсет години, Чандра от осем, Сатсума от пет. — Кармайн се намръщи. — Да сменим темата. Джон, пресата помага ли ни?
— Да, и то много — отвърна Силвестри. — Вече ще му е доста по-трудно да отвлече такъв тип момиче. В рамките на една седмица ще публикуваме предупреждения по вестници, радио и телевизия. Ще има ясни снимки на момичетата и акцент върху техния карибски католически произход.
— Ами ако смени типа? — попита Марсиано.
— Всеки проклет психиатър, с когото съм се консултирал, ме уверява, че няма да го направи, Дани. Аргументът им е, че е отвлякъл единайсет момичета, които си приличат като сестри, което означавало, че е фиксиран върху комплекс от неща, включващ цвят на кожата, лице, ръст, възраст, местонахождение и религия — каза Кармайн. — Проблемът е, че психиатрите могат да си вадят заключения само на базата на наблюдения на пациенти, които все още не са убивали, макар че някои от тях са изнасилвали многократно.
— Кармайн, всички ние тук знаем, че повечето убийци са доста тъпи — започна Патрик със замислен глас. — И дори когато са интелигентни, не са гении. Може да са манипулатори, да имат късмет и дори, да речем, да са компетентни. Но този човек е много по-умен от тях, включително и от нас. Чудя се дали ще се впише в образа, който психиатрите са му изградили? Ами ако той самият е психиатър? Като професор Смит? Полоновски? Понсонби? Финч? Форбс? Проверих ги в архивите на „Чъб“, всичките имат дипломи по психиатрия. Те не са просто невролози, те са много повече от това.
— Мамка му — изруга Кармайн. — Чак сега се сетих за дипломите по психиатрия. Не заслужавам да оглавявам този специален отряд.
— Специалните отряди вършат колективна работа — успокои го Силвестри. — Е, добре, знаем го, и какво от това?
— Може ли да е жена? — попита смръщен Марсиано.
— Според психиатрите — не. И този път съм съгласен с тях — беше категоричен Кармайн. — Убиец от такъв тип се цели в жени, но самият той не е жена. Може би иска да бъде и да изглежда като нашите момичета — кой знае? Движим се в пълен мрак.
Дездемона престана да ходи и да се връща пеша от работа, като си каза, че е глупаво от нейна страна, но не можеше да овладее емоцията, която я изпълваше, докато крачеше през сухите листа — мислеше си, че някой я преследва и е прекалено хитър, за да позволи да го хване. От мисълта да остави любимия си корвет на открит паркинг, граничещ с гетото, я побиваха тръпки, но не можеше да го преодолее. Ако откраднеха колата, оставаше й да се моли, да я намерят, преди да я разглобят. Но не можеше да признае на Кармайн какво се е случило, макар да бе сигурна, че той няма да се смее. Не беше нито от карибски произход, нито метър и петдесет и пет висока, затова вярваше, че този, който я следи, няма нищо общо с човека, който интересуваше Кармайн.