Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
— Зелен чай, черен чай или кафе? — провикна се Карлайн от кухнята, докато зареждаше миялната машина.
— Още една бира, моля.
— А ти какво очакваше, Дездемона? — поинтересува се той, потънал удобно в креслото си. Чашата му със зелен чай беше на стъкления плот върху главата на кучето.
— Ако е имало госпожа Делмонико, може и да е имало кожени мебели и консервативна цветова гама. Ако пък е жилище на полицай ерген — може би мебели втора употреба. Женен ли си? Питам само от учтивост.
— Бях, преди много време. Имам дъщеря почти на петнайсет години.
— Като знам какви са американските издръжки, се чудя как можеш да си позволиш Лалик и китайски антики.
— Няма издръжка — отвърна той широко усмихнат. — Бившата ми съпруга ме напусна и се ожени за мъж, който може да купи и продаде „Чъб“. С дъщеря ми живеят в палат в Лос Анджелис, голям колкото двореца Хамптън.
— Значи пътуваш.
— От време на време по работа. Получавам всички тежки случаи и тъй като „Чъб“ е средище на международна общност, някои от случаите се разпростират до Европа, Близкия Изток, Азия. Видях масата и полилея на витрина в Париж и изорах земята, докато не ги купя. Китайските предмети купих в Хонконг и Макао, докато бях в Япония малко след войната. Окупационни войски. Китайците бяха толкова обеднели, че купих всичко за жълти стотинки.
— Не си се сдържал да се възползваш от бедността им.
— Не можеш да ядеш нарисувани тигри, госпожице. И двете страни получиха каквото искаха. — Не беше казано злобно, макар че имаше известна доза укор. — Беше първата им студена зима. Всичко беше изгоряло. Не ми се ще да си спомням колко пострадаха китайците, когато японците ги третираха като животни. Но аз оценявам това, което придобих от тях и се грижа за него. Но то е нищо в сравнение с онова, което британците изнесоха от Гърция и французите от Италия — добави той малко язвително.
— Туше. — Остави бирата си на масата. — Добре, време е да се върнем към грубата действителност, лейтенант. Какво мислите, че можете да изкопчите от мен, като ме нахраните?
— Вероятно нищо, но кой знае? Като начало няма да те питам нищо, което не мога и сам да разбера, макар че ако изникне подобна информация, може да спести вербуването на още някой от „Хъг“. Но твоята кандидатура е винаги високо в списъка, даже по-високо от ръста ти. И аз знам много добре къде съм — цели десет сантиметра по-ниско.
— Гордея се с ръста си — отвърна тя, стиснала устни.
— Така и трябва. Много мъже биха искали да изкачат Еверест.
Тя избухна в смях.
— Точно това казах на госпожица Тамара Вилич днес! — Но се овладя и го погледна делово. — Но ти не си един от тях, нали?
— Не, аз тренирам в полицейския физкултурен салон.
— Тогава питай.
— Какъв е годишният бюджет на „Хъг“?
— Три милиона долара. Един милион за заплати и хонорари, милион за поддръжка и комунални разходи, 750 хиляди за университета „Чъб“ и 50 хиляди като резерв.
Той подсвирна.
— Господи! И откъде, по дяволите, семейство Парсън намира пари да финансира това?
— От фонд с капитал сто и петдесет милиона долара. Това означава, че никога не можем да изхарчим толкова, колкото този фонд печели от лихви. Уилбър Даулинг иска да удвои „Хъг“, като добави и психиатрично отделение за изучаване на вродените психози. Макар че това не влиза в параметрите на „Хъг“, но те пък могат да се променят достатъчно гъвкаво, като не се нарушава завещанието.
— Защо Уилям Парсън е отделил толкова много за това?
— Според мен, защото е бил бизнес скептик, който е вярвал, че с времето парите губят стойността си. Бил е много самотен и „Хъг“ се превръща в единствения смисъл на последните години от живота му.
— Удвояването на „Хъг“ според амбициите на декана ще създаде ли други проблеми, освен финансови?
— Определено. Семейство Парсън не харесват Даулинг, а М.М. е такъв чъбър до мозъка на костите си, че смята медицината и науката за досадни неща, които трябва да се ограничат в държавните университети. Търпи ги само, защото федералното правителство налива пари за научни и медицински изследвания, а „Чъб“ си живее добре от тези дотации. Процентът, който „Чъб“ получава от „Хъг“, не е единственият.
— Значи М.М. и семейство Парсън са препъникамъните. Винаги всичко се свежда до човешкия фактор, нали? — попита Кармайн, докато си наливаше още чай от чайник, който държеше затоплен в облечена в плат кошница.