Лъвовете на Ал-Расан

— Не обичам да убивам коне — спокойно изрече момчето. — Но не си спомням някога да са ни идвали гости, без да ни известят, в галоп и с извадени мечове. — После замълча и се усмихна с бегла усмивка, която му се стори странно позната. — Това що за държане е, а?

Гарсия не можа да измисли нищо. Озърна се наоколо. Бяха изиграни от хлапета и коняри, без дори да влязат в бой.

Момчето, което явно беше водачът, погледна към конниците на Гарсия. Те побързаха малодушно да хвърлят оръжието си и да скочат от конете.

— Хайде! — нареди друго момче.

Гарсия го погледна, после се взря невярващо в първото момче. Съвсем същото лице! Сега му стана ясно къде е виждал тази усмивка.

— Вие сте синовете на Белмонте? — попита той, опитвайки се да овладее гласа си.

— На ваше място не бих си губил времето да питам — подметна второто момче. — Щях да си подготвя отговорите. Майка ми сигурно ще иска да си поговори с вас.

Това всъщност си беше отговор на въпроса му, но Гарсия реши да не се задълбочава. Едно от момчетата му посочи с меча си към имението и той закрачи нататък.

Когато се приближи достатъчно, с изненада установи, че въоръжените с лъкове и копия фигури на стената са жени. Една от тях, облечена в мъжки жакет и бричове, с резки от мръсотия по челото и бузите, се приближи по стената и се изправи точно над тях. Дългите й тъмни коси бяха скрити под широкопола кожена шапка. Държеше лък със стрела на тетивата.

— Фернан, ще ми кажеш ли какъв е този жалък човечец? — Гласът й прозвуча ясно в сивотата на деня. Отговори й първото момче, водачът.

— Да, майко. Мисля, че е сер Гарсия де Рада, братът на конетабъла.

— Наистина ли? — ледено процеди жената и впери поглед в Гарсия. — Ако действително е от знатно потекло, ще разговарям с него.

Това беше жената, която си беше представял просната и гола под себе си, откакто напуснаха Орвила. Той стоеше в мократа трева с подгизнали крака и я гледаше отдолу нагоре. Преглътна. Наистина беше много хубава, дори и в мъжки дрехи и с изцапано с кал лице. Но в момента това беше последната му грижа.

— Сер Гарсия, ще ми обясните ли какво правите тук? Но кратко и ясно.

Надменността й беше оскърбителна и го жегна като рана. Ала Гарсия де Рада не беше глупак, нито страхливец. Положението никак не беше розово, но в Орвила беше още по-зле. Сега се намираше във Валедо, сред цивилизовани хора.

— Имам сметки за уреждане с вашия съпруг — заяви той невъзмутимо. — В Ал-Расан той ни взе конете, моя и на хората ми. Дойдохме да оправим сметката.

— Какво правехте в Ал-Расан? — попита тя.

Гарсия не очакваше такъв въпрос и се прокашля.